Археоложката Ан Сайфърс и антропологът Енрике Виламар са извършили изследвания на митохондриална ДНК, които да докажат или отхвърлят африканска визуализация

Колосалните олмекски глави са скулптури от големи базалтови камъни в Сиера де лос Тукстлас, в мексиканския щат Веракрус. Те изобразяват мъже с пълни бузи и устни, плоски носове и раздалечени очи. Тези им характеристики провокират спекулации в продължение на повече от 150 години, че те представят негроидни хора. С други думи, в предколумбова Америка африканци и автохтонната раса са живеели заедно. В този смисъл олмекските глави не изобразяват африкански, а мезоамерикански черти. Твърдението, направено от археоложката Ан Сайфърс, от Института за антропологични изследвания (IIA), е подкрепено и от нови научни изследвания.

През 1869 г., когато за съществуването на олмекската култура все още не се знаеше, Хосе Мария Мелгар и Серано (José María Melgar y Serrano) открива първата скулптура – главата на Hueyapan. Мелгар предполага, че характеристиките на скулптурите съответстват на хора от Етиопия, т.е. на хора от негро-австролоидната раса.

Сайфърс обаче смята, че нещата са по-прозаични. Скулптурите са разположени в троновете на владетелите на олмеките. Създателите им са искали, за да постигнат внушение за величие, главите да са несъразмерно големи, спрямо троновете, вследствие на което лицата им са се деформирали. Нито една глава не представя изпъкнали орнаменти, всичко е компактно, изобразено монументално, като призмата. Това обяснява защо главите са плоски отзад. А характеристиките? Наподобяват африканци ли?

Археолозите никога не са откривали африкански артефакти при разкопки в Олмек, което априори изключва произхода на обектите на африканския континент. През 1994 г. в Сан Лоренцо Теночтитлан, Веракрус, Сайфърс открива последната от 17-те глави. От сегашните митохондриални ДНК тестове, Сайфърс установява мезоамериканската идентичност на тази цивилизация.

Антропологът Енрике Виламар Бесерил изследва проби от две погребения: едното, в Лома дел Сапоте (от 1200 г. пр. Н. Е.); и другото, в Сан Лоренцо (от 1000 г. пр. Н. Е.). „Взехме костни проби от ребро от тези две погребения и направихме митохондриална ДНК тест, за да установим родословната линия, която майката придава на дадено лице“, казва Виламар за Gaceta UNAM.

Митохондриалната ДНК позволява да се идентифицира хаплогрупата. „Получихме хаплогрупата от двете проби и установихме, че те принадлежат към хаплогрупа А, една от най-разпространените сред местното население на Америка“, казва Виламар.

Това означава че скулптурите изобразяват мезоамериканци, но… Може би изобразяват пришълци на кораби от далечни земи? Ако е така, защо ги поставят на троновете? Енигмата продължава.

Като всичко около нацисткия режим, историята за Осмото чудо на света се разкъсва между реалността и легендата

Възникването на Кехлибарената стая ни отвежда в края на 17-ти век, когато София Карлота, кралица и съпруга на първия пруски крал, Фридрих I, си позволява лукса да покрие стените на един от салоните в двореца Шарлотенбург с един от най-благородните и красиви материали. Немският бароков скулптор, Андреас Шлютер, на когото Фридрих I възлага проекта, стига до заключението, че няма по-голяма красота от блясъка и нюансите на кехлибара. Конструкцията е изпълнена от датския майстор на кехлибар, Готфрид Волфрам.

През 1716 г., Фридрих Вилхелм I подарява фантастичната Кехлибарена стая на Петър Велики, който е възхитен от нея, при посещенията си в Прусия. Стаята е изпратена в Санкт Петербург и инсталирана в Зимния дворец.

През 1755 г. императрица Елисавета заповядва стаята да бъде преместена в Екатерининския дворец в Царско село. Италианският скуптор Бартоломео Растрели, използвайки допълнително кехлибар, доставен от Берлин, преработва кехлибарените панели, за да може да се монтират на новото, по-голямо пространство.

През 1941 г. нацистите демонтират кехлибарените панели и ги отнасят и инсталират в замъчния музей в Кьонигсберг. Към края на 1943 г., поради развоя на войната, към директорът на музея, Алфред Роде, е издадена заповед да демонтира стаята и да я заключи в сейф. През следващата година, обаче, градът е бомбардиран от съюзнически самолети и музеят е разрушен.

Според архивите, последният, който е имал контакт с Осмото чудо на света, е нацисткият главен администратор и довереник на Хитлер, Ерих Кох. След него вече никой не е виждал стаята и се смята за изчезнала или унищожена. През годините се появяват много хипотези за местонахождението ѝ и много ловци на съкровища са се опитвали да я открият. Все още не е намерена, но търсенето не е приключило.

Изправени сме пред историческа и културна енигма, провокираща перманентно безпокойство в поколенията.

Почти осем десетилетия, след изчезването на Кехлибарената стая, пенсионираният изследовател, Карл-Хайнц Клейне не спира да търси изгубеното съкровище. Клайне е убеден, че стаята се намира в запечатана камера под гр. Вупертал, област Рур, Германия. Според Клайне, новооткрити от него документи посочват, че Ерих Кох я е отнесъл в родния си град Вупертал, където е скрил съкровището.

„Под Вупертал има голям брой тунели и бункери, които все още не са претърсвани. И стаята е тук. Започнахме разкопките, но процедурата е скъпа. Имаме нужда от доброволци, оборудване и финансиране, за да завършим изкопа. Разполагам само с малката си пенсия, но който се отзове и помогне ще получи своя дял от находката. Оптимист съм, просто ми трябва подходящото оборудване, за да завърша работата докрай“, казва Клайне.

В апогея си Римската империя се разпростира от Иберийския полуостров до Северна Африка и Месопотамия, което я определя като една от най-могъщите в световната история.

Влиянието на Рим, особено в западния свят, се вижда и усеща и днес. Дори отдавна мъртвият латински език продължава да е фундаментален за наука, право, религия… и по един прелестен и загадъчен начин определя базата на редица съвременни езици.

Обществото ни е респектирано от постиженията на Рим. Монументите и имена като Калигула или Нерон отдавна не се нуждаят от представяне. А ако потърсите в Google думата „декадентност“, много е вероятно да се появи опцията „Римска империя“.

Но кой сложи край на тоталната хегемония на Древен Рим? Кой свали последния император?

Еднозначният отговор не е толкова лесен. Въпреки че има исторически личности, за които се твърди, че са отговорни за срива на империята, имената им обикновено се придружават от фрази като „традиционно се счита за човека, който …“.

Защо?

Ако попитате: кой е първият римски император?, отговорът е ясен: Август (от 27 г. пр. н. е. до 14 г. сл. н. е.) – най-дългото управление в историята на Римската империя.

Но ако попитате: кой е последният император?… нещата се усложняват.

Въпреки че този въпрос, исторически, е задаван многократно и разполагаме с информация, той все още подлежи на тълкуване.

Ако се стигне до крайности, бихме могли дори да кажем, че последният император е папа Франциск, който носи една от многото титли на императорите на Римската империя – Pontifex Maximus. Но никой сериозен историк не би се подписал под такова твърдение.

Въпреки всичко на Коледа 800 г. сл. н. е. папа Лъв III коронясва Карл Велики, краля на франките, за император на Свещената Римска империя. Или по-точно „Карл, най-спокойният Август, коронясан от Бог, велик и мирен император, който управлява Римската империя“.

Идеята за универсална и вечна Римска империя се запазва през вековете, като тя отново и отново възкръсва стотици години след като е обявена за паднала. По смисъла на това възкресение Франциск II би трябвало да се счита за последният римски император и човекът, сложил край на империята, тъй като е коронясан за император на Свещената римо-германска империя през 1792 г., която през 1806 г. той разпуска и остава като Франциск I Австрийски.

Тази логика е способна до безкрайност да посочва „последен император“, но въпросът, който наистина разделя мненията, е: кога и въобще дали е паднала Римската империя?

Изток-Запад

След смъртта на Теодосий I Велики през 395 г., Римската империя, се разделя на две: единият му син, Аркадий, наследява източната част, а другият, Хонорий – западната.

Империята никога повече няма да бъде управлявана от един император.

Западната Римска империя просъществува още 80 г. след разделението, докато Източната Римска империя (Византия) издържа няколкостотин години.

Столицата на Източната империя е бил Новият Рим, известен като Константинопол (днес Истанбул, Турция).

Градът е построен от император Константин I Велики през 330 г. на входа на Босфора, на мястото на гръцкия град Византия.

Да бъдеш избран…

Именно името на стария град, което е било използвано като идентификация на жителите на Константинопол, е вдъхновило през 1557 г. германския историк Йероним Волф (Hieronymus Wolf) да създаде, станалия популярен през 18 век, израз: „Византийска империя“.

Това наричане е било неестествено и чуждо за съвременниците му, които са се смятали за римляни – Βασιλεία Ῥωμαίων или Империята на римляните, дори след падането на Западната Римска империя.

И с основателна причина, защото в историята на Византия несъмнено може да се проследи пряка приемственост от древната Римска империя.

В този смисъл изразът „Византийска империя“ се оказва спорен.

Терминът „Византийска империя“ се използва от историците, за да се назове империята, която е продължила да съществува след падането на Рим, но се оказва противоречив, защото отразява историческо отхвърляне и непринадлежност към западните територии и като цяло със самата Римска империя (научните мнения по въпроса са известни като „византийски дискусии“).

Тогава…

Ако приемем Византия за приемник на Римската империя, можем да посочим последния император и човека, отговорен за нейното изчезване от историческата сцена.

Границите на Източната Римска империя са се променяли във времето, тя се е разширявала и свивала през вековете под натиска на многобройните ѝ врагове.

На 29 май, 1453 г., след епични битки с многобройните и по-добре въоръжени мюсюлмански армии, империята, управлявана от император Константин XI, пада. Влизането на султан Мехмед II в Константинопол на бял кон, бележи края на Византийската империя.

Това е краят на класическия свят и появяването на Османската империя, която доминира до 1922 година.

Но ако се смята, че Византийската империя не е продължение на Римската империя, независимо от всички културно-исторически връзки и че Римска империя без Рим не съществува, тогава краят на тази империя е друг.

Ромул Август

През септември 476 г. сл. н. е. Римската империя, съществувала 500 години, е престанала да съществува, разрушена от нашествията на вандали, остготи и вестготи.

Западноримският император, управлявал владенията на империята малко повече от 10 месеца, е свален от германски принц.

През 474 г. римският аристократ и политик, Флавий Орест, контролиращ западните римски армии, отстранява Юлий Непот и обявява за император на Рим сина си Ромул Август.

Понеже новият император е бил само на 14 години, а империята – в драматична депресия, някои от съвременниците му са го наричали не Romulus Augustus, а Romulus Augustulus, което означа „малък Август“, а други: Momyllus, което означава „малко нещастие“.

През 476 г. източногерманските племена Херули, Турцилинги и Сцири се обединяват под ръководството на Флавий Одоакър (Flavius Odovacar), известен още като Одоакер, за да воюват срещу Ромул.

На 23 август 476 г. Одоакър е провъзгласен за първия крал на Италия.

Орест е заловен и екзекутиран. Според легендата, Одоакър не екзекутира Ромул, защото го смята твърде млад, за да умре. Заточава го в замък в Южна Италия.

Така че човекът, който традиционно се смята за последен император на Западната Римска империя, е Ромул Август, а този, за когото традиционно се смята, че е сложил край на империята, е Одоакър.

Въпреки това…

Константинопол никога не е признавал Ромул за законен император на Западната Римска империя.

За Зенон, император  на Източната Римска империя, лигитимен регент е Юлий Непот, нещо, което Одоакър не приема.

Одоакър иска да контролира администрацията на Италия, като същевременно признава лигитимността на Византия.

Тази позиция на Одоакър по късно, през 488 г., се обръща срещу него, когато Зенон провъзгласява за крал на Италия Теодорих, за да предотврати остготски атаки срещу Източната империя.

Към 490 г. Теодорих вече владее почти целия полуостров, принуждавайки Одоакър да се оттегли в Равена. Градът се предава през 493 г .. Теодорих кани Одоакър на празненство, на което го убива.

От гледна точка на Източната Римска империя последният император на Западната Римска империя е Юлий Непот (Flavio Julio Nepote Augusto, на лат. Flavius Iulius Nepos Augustus), който е свален от Орест…

…само че Орест не е възнамерявал да приключва с Римската империя, нито го е направил сам.

А изглеждаше толкова лесен въпрос!