Като фундамент за нуждата от организация на обществото се приема съждението, че човешката същност е изначално хаотична и понеже самият човек не притежава дадености и талант да подреди вътрешния си хаос, се налага да се търси външен фактор, който да регулира тази подредба. Нещо повече – вътрешният хаос на индивида е обявен за опасен. Опасен за околните и за самия него. И това се представя като мотив за внушаване, че жертването на относителната свобода е не само една неизбежност, но и единственото възможно спасение на индивида от самия него.
Но дали наистина човешката същност е хаотична или това е само оправдание, формулирано и наложено от дилетантска нагласа за власт, за изземване на свободата и подчиняването на индивида? Или, ако наистина е хаотична, какъв е генезисът на тази хаотичност и дали наистина е толкова опасна, колкото се представя?
Тук трябва да се разграничат, като причинност и взаимодействие, два основни компонента, изграждащи и определящи човека.
Първият, който ще нарека Първичен, включва всички онези наши вътрешни дадености, с които се раждаме и които не зависят от опита1. Вторият, който ще нарека Вторичен, включва онези характеристики, които придобиваме, преминавайки през живота2.
Тези два компонента, от които сме изградени като личности (дух и материя), са в перманентен конфликт и взаимодействие; модифицират се един друг до неузнаваемост и създават от човека това, което всъщност не е. Ние живеем двама човека едновременно, които са опасно различни вътре в нас и в зависимост от това кой, как и колко взема превес, се определя нашата различност от другите. Този конфликт се диктува от ценностната система на двата компонента, тоест е конфликт на ценности. Първичният е носител на изконната истина за нещата и за самите нас, а Вторичният се стреми постоянно да нагажда тази истина към заобикалящия ни свят и понеже това се оказва невъзможно, обявява тази истина за несъстоятелна, поставяйки на нейно място друга същност, която трябва да приемем за истина. По този начин заобикалящата ни действителност се проектира вътре в нас, привнесена от Вторичния компонент и създава вътрешните конфликти на личността – онази непримирима борба между това, което сме и това, което трябва да бъдем. Светът нахлува в нас с цялата арогантност на социалните си елементи, забрани, правила и норми, модифицира нашата същност, подменя истинското ни “аз“ и на мястото на изконни истини, полага съмнителни двусмислици. Двата компонента съществуват в различни пространства: Първичният – винаги и постоянно в нас; Вторичният – привнесен отвън; и ние просто се оказваме мястото, където те се срещат.
Разграничението между двата компонента е съвсем видимо и наложително за правилното разбиране на истината за човешката същност и съществуването, въобще. Техният генезис и материя са различни. Единият възниква трасцедентно-имплицирано, внезапно и независимо, тоест като “теория“ за човек и се осъществява вътре в него, а другият – реално-експлицирано, постъпателно и в зависимост от обстоятелства и се осъществява извън човека.
Като доказателство за това е следният мисловен експеримент: ако вземем сто новородени деца в момента на тяхното раждане и ги поставим в едно херметически затворено пространство, без никакви атрибути и вещи, без никакъв достъп до външния свят, след определен период от време, примерно 20 години, ще видим, че никое от тези деца няма склонност към престъпление, няма усещане за завист, не притежава чувство за превъзходство, няма развито усещане за собственост и др. характеристики, които се експлицират от Вторичния компонент. И това е така, защото ние сме елиминирали условията за неговото възникване. В тези деца няма нахлуване на заобикалящия ги свят, защото той липсва и в тях, като същност, съществува единствено Първичният компонент, възникващ вътре и единствено в тях. Не се осъществява конфликта между двата компонента и няма подмяна на истини. И ако попитаме тези деца, как биха възприели едно убийство, като им обясним точно какво означава това, всички те до едно биха оценили този акт като несъстоятелен и отвращаващ. Ето това е проява на Първичния компонент и само на него, в чист вид, без никакви примеси. Това не означава, че отговорът на същия въпрос, зададен на хора, прекарали 20 години от живота си в реалния свят, ще е различен, а че всички негативни наслагвания в нашия вътрешен мир се приписват погрешно и умишлено на Първичния компонент, докато те, всъщност, са продукт на Вторичния. И нашите естествени дадености не са носители на негативни наслагвания, а само обвинени за това. Единственият начин да осъзнаем кои сме всъщност, е като елиминираме предпоставките за Вторичния компонент и ще останем само по себе си.
Големият проблем не се състои в наличието и борбата вътре в нас на двата изграждащи ни компонента, а в определянето на единия за истинен и автентичен, за сметка на другия. Тази подмяна именно се извършва с твърдението, че Първичният компонент е хаотичен, не подлежи на саморегулация, не предполага истинност и за да се подреди присъщия му хаос, е нужен и задължителен Вторичният компонент като баланс, регулатор и производител на истини. И най-абсурдното – Вторичният компонент се обявява за автентичен за нашата същност, за да е адекватно твърдението, че иманентно сме лоши и агресивни. Ако тази подмяна на значенията не се случваше, нямаше да има и нужда от държава и общество и техните атрибути от норми и забрани.
Истината за нас се съдържа в самите нас и няма защо да се измисляме наново с помощта на външни измислици – това не произвежда значения, а начин да изчезнем. Затова трябва ясно да се каже, че нашата автентична същност е хаотична, да, което обаче не означава, че е опасна за околните и за нас самите и съвсем не се нуждае от подредба и регулация – тя не се саморегулира, а е създадена идеално регулирана; просто понятието ни за хаос е объркано от дългото ни съжителство в един прекалено подреден свят; и се правим на приятно забравили за абсолютния хаос на Вселената, обявявайки я за подредена, което е доказателство, че повечето неща в този свят ни се привиждат, отколкото наистина да са такива. Хаосът на нашата същност не е опасен за никого, а е обвинен само в това. И това обвинение не отчита или не иска да отчете нашата присъща самотност. Ние сме устроени да бъдем сами, а не да живеем на групи, в каквито ни организира обществото. Това не изключва общуването, а само предполага едно перманентно съобразяване с условието за самотност от онези, които твърдят, че човекът е социално животно. Абсурдно твърдение, от което произтичат мотивите за общество и държава. Това е фатален флирт с нашите самота и свобода; едно обещание за справедливост там, където тя е невъзможна. В хаоса на същността ни се състои неподправената истината за съществуването и единственото състояние, където е възможна нашата самотност. Всяко посегателство срещу присъщата ни хаотичност е посегателство срещу самата самотност. А тя ни е нужна, за да бъдем истински. Опасност в хаоса намират само намеренията за власт и по всякакъв начин се стремят да го неутрализират, създавайки механизми за покорство. По този начин заличават самата човешка същност. А тя е възможна в чистия си вид – само трябва да елиминираме Вторичния компонент и да останем себе си.
“Най-четен у нас и най-превеждан в чужбина” сегашен български писател сортира нацията ни на „четящите умни и красиви“, – и на всички останали, респективно – грозни, тъпи и нечетящи. Най-изумено и отчаяно тъпея гледайки случващия се тези дни в лъжебългарските телевизии (ония същите с безкрайните си турски сапунки), и бликащия в социалните мрежи масово-опиянителен делириум на неистов възторг у “умните и красивите“, породен от телевизионни кадри, в които един изкрейзил лумпен най-подло удря в лицето хванатия от петима полицаи и с извити отзад ръце като в картина от турското ни робство Волен Сидеров – един от много, много редките и истински политически мъже в България, имащ смелостта да назовава горчивите ни съвременни истини такива каквито са, неуморно борещ се за промяна на унизително-васалната подчиненост спрямо САЩ на нашето сегашно българско общество, с унизителното му колониално статукво на тиквена „демокрация“. Общество, чиито „умни и красиви“ медии с неистовата си тиквена „правда“ масово внушават, че Волен Сидеров е луд за връзване. Защото казва истините. Просто „идиот“.
“Умният, красивият и четящият човек не може да бъде подъл, защото това е неталантливо.”, ни казва най-масово по ония същите най-масови телевизии оня същият “най-четен у нас и най-превеждан в чужбина” писател – медийно-интелектуален вдъхновител на „умните и красивите“. И докато се взирам в тази „писателска мисъл“ си мисля следното: на какви ли не писателски мисли е способен човек, за да прикрие собствената си подлост.
И въпреки че в този ми живот се случи да прочета хиляди книги, сред които и оная много популярна мисъл от романа „Идиот“ на класика Достоевски: “Красотата ще спаси света.“, поради сегашните ни български, европейски и световни реалии искам да си остана „грозен“, „тъп“, „луд“,„идиот“ и “неспасен” от неистовото и подло злорадство на “умните и красивите”, които в сегашното си тиквено управление, заради собствената си крайно егоистична изгода да ограбят и оглозгат до кокал и последния българин, са зафитичили най-подмолно с неистова скорост към небитието хилядолетната ни България с всичките и сегашни българи, в чиято национална памет още имат актуален смисъл думите на Ботев: „Свестните у нас считат за луди.“, и тези на Вазов: „Лудите, лудите – те да са живи.“.
В „Под игото“ на тиквената ни демокрация на „умните и красивите“ Кириак Стефчовци.
На деветдесет и три години съм. Това е, така да се каже, последният етап. Краят вече не е далеч. Радвам се, че мога да се възползвам от този повод, за да припомня какво послужи за основа на моята политическа борба – годините на съпротива и програмата, изработена преди шейсет и шест години от Националния съвет на съпротивата! На този съвет и най-вече на Жан Мулен дължим обединяването на всички обществени сили в окупирана Франция – движенията, партиите, синдикатите – и приобщаването им към бореща се Франция и към единствения водач, когото тя признаваше: генерал Дьо Гол. В Лондон, където се присъединих към генерал Дьо Гол през март 1941 г., научих, че съветът е подготвил програма – тя беше приета на 15 март 1944 г, предлагаща съвкупност от принципи и ценности, върху които да се облегне демокрацията в освободена Франция1.
Днес повече от всякога имаме нужда от тези принципи и ценности. Заедно трябва да бдим обществото ни да бъде такова, че да можем да се гордеем с него – не общество на хора без документи, на експулсиране, на подозрение към имигрантите, не общество, в което се поставят под въпрос пенсиите, придобивките на социалната сигурност, не общество, в което медиите са в ръцете на богатите – все неща, с които нямаше да се примирим, ако бяхме истински приемници на Националния съвет на съпротивата.
От 1945 г. нататък, след жестоката драма на войната, силите, представени в Съвета на съпротивата, се заемат с осъществяването на амбициозна програма за възстановяване. Нека припомним – тогава се създава системата на социалната сигурност такава, каквато я желаеше Съпротивата, каквато я предвиждаше в програмата си: “Да се приведе в действие цялостен план за социална сигурност с цел да се осигурят на всички граждани средства за съществуване, включително в случаите, когато те не са в състояние да си ги набавят чрез труд”; “да се отпуснат пенсии, които да позволят на възрастните хора да изживеят достойно старините си”. Енергийните източници, електричеството и газта, каменовъглените мини, големите банки да се национализират. Програмата препоръчваше също “да се върнат на нацията монополизираните едри средства за производство, плод на общия труд, енергийните източници, подземните богатства, застрахователните компании и големите банки”; “да се установи истинска икономическа и социална демокрация, предполагаща отстраняване на едрите икономически и финансови сили от ръководството на икономиката”. Общият интерес трябва да стои над личния, справедливото разпределяне на богатствата, създадени от трудещите се, трябва да стои над властта на парите. Съпротивата предлага “разумно организиране на икономиката чрез подчиняване на частните интереси на общия интерес и освобождаване от професионалната диктатура, такава, каквато е установена във фашистките държави”. Временното правителство на републиката се заема със задачата.
Истинската демокрация се нуждае от независим печат. Съпротивата го знае и го изисква, защитавайки “свободата на печата, неговата чест и независимост от държавата, от мощта на парите и от чуждите влияния”. Това се казва в постановлението за организацията на печата от 1944 г. И точно то днес е застрашено.
Съпротивата призоваваше “да се даде възможност на всички френски деца да се възползват от най-развито образование”, без всякаква дискриминация, а предложените през 2008 г. реформи противоречат на този замисъл. Млади преподаватели, чиито действия поддържам, отказаха да ги прилагат и за наказание заплатите им бяха орязани. Тези млади хора се възмутиха, не се “подчиниха”, оцениха реформите като твърде отдалечени от идеала на републиканското училище, твърде много обслужващи едно общество на парите и не допринасящи за изграждането на творчески и критически дух.
Днес цялата основа на социалните завоевания на Съпротивата е поставена под въпрос2.
Причина за всяка съпротива е възмущението
Позволяват си да твърдят, че държавата не е в състояние повече да финансира тези граждански мерки. Но как е възможно да няма средства за поддържането и развитието на завоеванията днес, когато производството на богатства значително се е увеличило от времето на Освобождението – времето на разорена Европа? Дали обяснението не е в това, че властта на парите, с която Съпротивата така всеотдайно се бореше, никога не е била толкова голяма, безочлива и егоистична, никога не е имала такова влияние, включително и в най-висшите сфери на държавата? Сега приватизираните банки се грижат преди всичко за своите дивиденти и за прекомерно високите заплати на своите ръководители, а не за всеобщия интерес. Пропастта между най-бедните и най-богатите никога не е била така голяма, а ламтежът за пари и конкуренцията – никога така поощрявани.
Основна причина да се организира Съпротивата бе възмущението. Ние, ветераните от съпротивителните движения и от бойните сили на Свободна Франция, призоваваме младите поколения да съживят и предадат нататък наследството на Съпротивата и нейните идеали. Ние им казваме: поемете щафетата, възмутете се! Политическите, икономическите, интелектуалните водачи и цялото общество не трябва да абдикират, нито да се влияят от сегашната международна диктатура на финансовите пазари, която заплашва мира и демокрацията.
Пожелавам на всички, на всеки един от вас да намери своята причина за възмущение. Безценна е подобна нагласа. Когато нещо ви възмущава, както аз бях възмутен от нацизма, тогава ставате борци, силни и отдадени на своята кауза. Включвате се в процеса на историята и той следва течението си благодарение на всеки от вас. А това течение води към повече справедливост, към повече свобода, но не безконтролната свобода на лисицата в кокошарника. Правата, очертани от Всеобщата декларация през 1948 г., са за всички. Ако срещнете някой, който не може да се възползва от тях, съжалете го, помогнете му да си ги извоюва.
Две виждания за историята
Когато се опитвам да разбера кое предизвика появата на фашизма, кое спомогна да паднем в негов плен и в плена на Виши, си казвам, че притежателите на обществените блага ужасно се страхуваха от болшевишката революция. И се оставиха да бъдат водени от страховете си и от своя егоизъм. Но ако днес, както тогава, се надигне едно активно малцинство, това ще бъде достатъчно – ще имаме мая, за да бухне тестото. Несъмнено опитът на един старец като мен, роден през 1917 г., се различава от опита на днешните млади. Често моля гимназиални преподаватели да ми предоставят възможност да говоря пред техните ученици, на които казвам: вие нямате същите очевидни причини за борба. За нас съпротивата означаваше да не приемаме немската окупация, да не приемаме поражението. Беше сравнително просто. Просто, като това, което последва – деколонизацията. После войната в Алжир. Алжир трябваше да стане независим, това също бе очевидно. Що се отнася до Сталин, то ние всички го приветствахме, когато Червената армия победи нацистите през 1943 г. Но когато разбрахме за големите сталински процеси от 1935-а, макар и да се налагаше да запазим известна връзка с комунизма като противодействие на американския империализъм, необходимостта да се противопоставим на тази непоносима форма на тоталитаризъм бе повече от очевидна. През дългия си живот съм имал не една причина да се възмущавам.
Повод намирах не толкова в някакви емоции, колкото в желанието да бъда граждански ангажиран. Като млад студент бях силно впечатлен от Сартр, мой по-възрастен съмишленик. “Погнусата”, “Стената”, но не и “Битие и нищо”, изключително допринесоха за оформяне на мисленето ми. Сартр ни научи да си казваме: “Вие сте отговорни като индивиди.” Това е либертарно3 послание. То препраща към отговорността на човек, който не може да се осланя нито на власт, нито на Бог и който точно затова трябва да се ангажира в името на своята отговорност на човешко същество. Когато през 1939 г. бях приет в “Екол нормал сюпериор” – университета на улица “Улм” В Париж, – бях ревностен последовател на Хегел и посещавах лекциите на Морис Мерло-Понти. Мерло-Понти изследваше конкретния опит на тялото и неговите връзки с възприятието, противопоставено на множествеността на сетивата. Но моят естествен оптимизъм, според който всичко желателно е възможно, ме тласкаше по-скоро към Хегел. Хегелианството разглежда дългата история на човечеството като притежаваща смисъл, отъждествява я със свободата на напредващия поетапно човек. Историята е изградена от последователни сблъсъци, от приемане и преодоляване на предизвикателствата. Историята на обществата се развива и когато накрая човек постигне пълната си свобода, се появява демократичната държава в нейната идеална форма.
Разбира се, съществува и друго схващане за историята. Напредъкът, постигнат от свободата, от съревнованието, от надпреварата за “все повече”, може да бъде изживяван като разрушителен ураган. Така вижда историята един приятел на баща ми, който заедно с него преведе на немски “В търсене на изгубеното време” на Марсел Пруст. Това е немският философ Валтер Бенямин. Той бе извлякъл едно песимистично послание от картината на швейцарския художник Паул Клее Аngelus Novus, в която ангелът разтваря ръце, като че ли да задържи и отблъсне буря, отъждествена от философа с прогреса. Според Бенямин – който се самоуби през септември 1940 г, за да избяга от нацизма – смисълът на историята е в неумолимия ход от катастрофа към катастрофа.
Безразличието – възможно най-лошата позиция
Наистина днес поводите за възмущение може да не изглеждат съвсем ясно определени или пък светът да е станал твърде сложен. Кой управлява, кой решава? Не винаги е лесно да се различат една от друга всички онези сили, които ни ръководят. Вече нямаме работа с един малък елит, чиито машинации са ни ясни. Светът е обширен и изтъкан от взаимозависимости. Живеем във взаимообвързаност, каквато никога досега не е съществувала. Но в този свят има непоносими неща. За да се видят, трябва добре да се гледа, да се търси. Казвам на младите: потърсете и ще откриете. Най-лошата позиция е безразличието, най-лошо е да си казвате: “Нищо не мога да направя, всеки да се оправя сам.” По този начин губите едно от основните качества, които правят човека човек. Едно от най-необходимите качества – способността да се възмущавате и да заемате гражданска позиция.
В момента можем да посочим две големи нови предизвикателства.
Огромната пропаст, която съществува между най-бедните и най-богатите и която постоянно се разширява. Това е придобивка на XX и XXI век. Най-бедните в днешния свят печелят едва два долара дневно. Не можем да позволим пропастта още повече да се задълбочи. Дори само този факт би трябвало да ни накара да действаме.
Човешките права и състоянието на планетата. След Освобождението имах щастието да бъда включен в съставянето на Всеобщата декларация за правата на човека, приета от Организацията на обединените нации на 10 декември 1948 г. в Пале дьо Шайо, Париж. Като началник на кабинета на Анри Ложие – заместник генерален секретар на ООН и секретар на Комисията за правата на човека – имах възможността да участвам в нейното написване. Не бих могъл да забравя ролята, която изигра в подготовката й Рьоне Касен, национален комисар по въпросите на правосъдието и образованието в правителството на Свободна Франция в Лондон през 1941 г. (той получи Нобелова награда за мир през 1968 г), нито тази на Пиер Мендес Франс, член на Икономическия и социален съвет, на когото предоставяхме подготвените от нас текстове, преди да ги предадем за разглеждане на Третата комисия на Общото събрание, отговаряща за социалните, хуманитарните и културните въпроси. Тази комисия включваше тогавашните петдесет и четири страни – членки на Обединените нации, а аз ръководех секретариата. Именно на Рьоне Касен дължим термина “всеобщи”, а не “международни” права, както предлагаха нашите англосаксонски приятели. Защото точно в това се състоеше залогът след края на Втората световна война – да се освободим от тегнещите над човечеството заплахи на тоталитаризма. А за да се освободим от тях, трябваше страните – членки на ООН да се задължат да зачитат именно всеобщите права. Това беше начин да се предотврати позоваването на суверенитета, до което би могла да прибегне дадена държава, докато извършва престъпления срещу човечеството на собствената си територия. Такъв беше случаят с Хитлер, който смяташе, че е господар у дома си и че геноцидът му е позволен. Всеобщата декларация дължи много на всеобщото отвращение от нацизма, фашизма, тоталитаризма и дори, чрез нашето присъствие, дължи много на духа на Съпротивата. Чувствах, че трябва да бързаме, да не се поддаваме на лицемерието, което се долавяше в заявеното приобщаване на победителите към ценностите, които се опитвахме да им наложим. Очевидно бе, че не всички имаха намерение да ги прилагат4. .
Не мога да устоя да не цитирам член 15 от Всеобщата декларация за правата на човека: “Всеки човек има право на гражданство”; член 22: “Всеки човек като член на обществото има право на социална сигурност и на осъществяване – чрез национални усилия и международно сътрудничество и в съответствие с устройството и ресурсите на съответната държава – на икономическите, социалните и културните права, необходими за неговото достойнство и за свободното развитие на неговата личност.” И макар декларацията да има пожелателен, а не юридически характер, тя все пак изигра голяма роля от 1948 г. насам. Видяхме как колонизираните народи се позоваваха на нея в своята борба за независимост, как тя пусна корени в умовете на хората в борбата им за свобода.
Със задоволство отбелязвам, че през последните десетилетия се умножиха неправителствените организации и обществените движения, като Асоциацията за облагане на финансовите транзакции, Международната федерация по правата на човека, “Амнести Интернешънъл”… – организации и движения, чиято дейност дава резултат. Пределно ясно е, че за да бъдем ефикасни днес, трябва да действаме организирано, да се възползваме от всички съвременни средства за въздействие.
На младите казвам: огледайте се и ще откриете причини за възмущение – отношението към имигрантите, легални и нелегални, към ромите. Ще откриете конкретни ситуации, които ще ви подтикнат към остро гражданско противодействие. Търсете и ще намерите!
Моето възмущение относно Палестина
Днес основното ми възмущение засяга Палестина, ивицата Газа, Западния бряг на река Йордан. Самият конфликт е източник на възмущение. Трябва на всяка цена да се прочете докладът за Газа на Ричард Голдстоун от септември 2009 г. В него южноафриканският съдия, евреин, който дори се определя като ционист, обвинява израелската армия в “действия, които могат да се окачествят като военни престъпления и дори в някои случаи като престъпления срещу човечеството”. Става дума за действията, предприети по време на триседмичната операция “Излято олово”. Самият аз през 2009 г. бях в Газа, където благодарение на дипломатическите ни паспорти успях да вляза с жена си, за да проуча лично написаното в доклада. Придружителите ни не бяха допуснати в ивицата Газа. Нито на Западния бряг.
Посетихме също бежански лагери, изградени още през 1948 г. от Агенцията на ООН за подпомагане на палестинските бежанци, където повече от три милиона прогонени от земите си палестинци очакват едно все по-проблематично завръщане. Що се отнася до Газа, това е затвор на открито за милион и половина палестинци. Затвор, в който те се организират, за да оцелеят. В спомените ми са живи не толкова материалните разрушения, причинени от “Излято олово”, като например сринатата болница на Червения полумесец, а поведението на жителите на Газа, техният патриотизъм, любовта им към морето и плажовете, постоянната им грижа за благоденствието на многобройните им засмени деца. Бяхме впечатлени от изобретателността, с която посрещаха всички наложени им лишения. Видяхме как поради липса на цимент приготвят тухли, за да възстановят хилядите разрушени от танковете къщи. Потвърдиха ни, че по време на проведената от израелската армия операция “Излято олово” от палестинска страна е имало хиляда и четиристотин убити – включително жени, деца и старци – срещу само петдесет ранени от израелска страна. Споделям изводите на южноафриканския съдия. Непоносима е мисълта, че точно евреите са способни да извършват военни престъпления. Уви, историята рядко ни предоставя примери на народи, които се поучават от собственото си минало.
Знам, движението “Хамас”, което спечели последните избори, не съумя да предотврати изстрелването на ракети към израелските градове в отговор на положението на изолация и блокада, в което се намират жителите на Газа. Естествено, мисля, че тероризмът е неприемлив, но трябва да признаем, че когато сте окупирани и противниковите военни средства многократно превъзхождат вашите, народното противодействие не може да е единствено ненасилствено.
Дали изстрелването на ракети срещу град Сдерот обслужва “Хамас”? Отговорът е “не”. Този акт не подпомага неговата кауза, но може да бъде обяснен е отчаянието на жителите на Газа. В понятието отчаяние трябва да включим насилието като достоен за съжаление изход от ситуации, неприемливи за тези, които ги понасят. Следователно бихме могли да си кажем, че тероризмът е форма на отчаяние. И че отчаянието е нещо отрицателно. А не би трябвало да се отчайваме, би трябвало да се надяваме. Отчаянието е отказ от надежда. То е разбираемо, бих казал почти естествено, но все пак е неприемливо. Защото не позволява да се постигнат резултати, които евентуално биха породили надежда.
Ненасилието – път, който трябва да се научим да следваме
Убеден съм, че бъдещето принадлежи на ненасилието, на помиряването на различните култури. По този път човечеството ще трябва да премине през следващия етап от развитието си. И тук се съгласявам със Сартр – не можем да извиним терористите, които хвърлят бомби, но можем да ги разберем. През 1947 г. Сартр пише: “Признавам, че насилието, под каквато и форма да се проявява, е поражение. Но то е неизбежно поражение, защото живеем в свят на насилие. И ако е вярно, че прибягването до насилие увековечава насилието, то също така е вярно, че то е единственият начин да прекратим насилието.”5 Към което ще добавя, че има още един, по-сигурен начин – ненасилието. Не можем да подкрепяме терористите, както Сартр го направи в името на провъзгласения от него принцип по време на войната в Алжир или по време на атентата в Мюнхен през 1972 г., извършен срещу израелските спортисти. В края на живота си самият Сартр си задава въпроси за смисъла на тероризма и се съмнява в неговата резултатност. Много по важно е да си кажеш, че “насилието е безрезултатно”, отколкото да се чудиш дали трябва да осъждаш, или не тези, които прибягват до него. Тероризмът е безрезултатен. В понятието “резултатност” се влага ненасилствена надежда. Насилствена надежда съществува само в поезията на Гийом Аполинер6 , не и в политиката. През март 1980 г., три седмици преди смъртта си, Сартр заяви: “Трябва да се опитаме да обясним защо сегашният свят, който е ужасен, е всъщност просто момент от продължителното историческо развитие, да обясним, че надеждата винаги е била една от водещите сили на революциите и въстанията. Надеждата все още е моето разбиране за бъдещето.”7
Трябва да ни е ясно, че насилието обръща гръб на надеждата. И да предпочетем надеждата, носена от ненасилието. Това е пътят, който трябва да се научим да следваме. Угнетителите и угнетените трябва чрез преговори да постигнат споразумение за премахване на потисничеството. Тогава ще изчезне и терористичното насилие. Междувременно нека не позволяваме да се трупа твърде много омраза.
Посланието на Мандела, на Мартин Лутър Кинг днес е още по-уместно в свят, който е преодолял сблъсъка на идеологиите и войнстващия тоталитаризъм. Това е послание, заредено с надеждата, че съвременните общества са способни да преодоляват конфликтите чрез взаимно разбиране и търпение. За тази цел е необходимо да бъдем бдителни, да се позоваваме на правата, чието нарушаване от когото и да било трябва да предизвиква нашето възмущение. Няма място за компромис с правата.
За един мирен бунт
Направи ми впечатление – и не само на мен – как реаигира израелското правителство, когато жителите на Бил’ин8 започнаха всеки петък да отиват, без да хвърлят камъни, без да използват сила, до стената, срещу строежа на която протестират. Израелците окачествиха действието като “ненасилствен тероризъм”. Не е зле… Трябва да си израелец, за да определиш ненасилието като терористично. И най-вече трябва да си силно притеснен от силата на ненаситното, която се дължи на подкрепата, разбирането, поддръжката на всички противници на гнета по света.
Роденото на Запад продуктивистично9 мислене доведе света до криза, от която можем да излезем само ако окончателно се откажем да се надпреварваме в получаването на “все повече” както в областта на финансите, така и в областта на науката и техниката. Крайно време е да надделее стремежът към етичност, към справедливост, към трайно равновесие. Защото ни грозят сериозни опасности. Те могат да сложат край на човешкото присъствие на тази планета, като я направят необитаема.
Вярно е наистина, че след 1948 г. бяха отбелязани значителни успехи: деколонизацията, краят на апартейда, разпадането на съветската империя, падането на Берлинската стена. За сметка на това първите десет години на XXI век бяха период на връщане назад. Донякъде си обяснявам това с президентството на Джордж Буш, с 11 септември и с катастрофалните изводи, които си направиха Съединените щати и които предизвикаха военната интервенция в Ирак. Стовари ни се тежка икономическа криза, но тя ни най-малко не ни накара да се насочим към нова политика на развитие. Както и срещата на върха в Копенхаген срещу глобалното затопляне не ни подтикна към провеждането на истинска политика за опазване на планетата. Намираме се на прага между ужасите на първото десетилетие и възможностите, които ще се разкрият пред нас през следващите десетилетия. Каквито и да са те, трябва да се надяваме, винаги трябва да се надяваме. Десетилетието на деветдесетте години на миналия век бе белязано с големи успехи. Обединените нации успяха да свикат конференции като тази в Рио за опазване на околната среда през 1992 г., в Пекин за правата на жените през 1995 г., а през септември 2000 г. по инициатива на генералния секретар на ООН Кофи Анан 191 страни членки приеха декларацня за осемте “Цели на хилядолетието за развитие”, чрез която се ангажират до 2015 г. да намалят наполовина бедността в света. За голямо мое съжаление досега нито Обама, нито Европейският съюз са обявили какъв ще е приносът им в това градивно начинание, което трябва да се опира па основните човешки ценности.
Как да завърша своя призив към възмущение? Като припомня още веднъж, че на 8 март 2004 г., по случай шейсетгодишнината от обявяването на програмата на Националния съвет на съпротивата, ние, ветераните от съпротивителните движения и от бойните сили на Свободна Франция (1940-1945), казахме следното: “Нацизмът бе победен благодарение на саможертвата на нашите братя и сестри от Съпротивата и на обединените срещу фашисткото варварство народи. Но тази заплаха не е напълно изчезнала и гневът ни срещу несправедливостта е все така жив.”10
Не, тази заплаха не е напълно изчезнала. Затова продължаваме да призоваваме към “истински мирен бунт срещу средствата за въздействие върху масите, предлагащи на нашата младеж бъдеще, за което ще са характерни единствено стремежът към все по-голямо потребление, презрението към по-слабите и към културата, всеобщата амнезия и безмилостната надпревара”.
На тези, които ще придадат облика на XXI век, казваме с цялата си обич:
СЪЗИДАНИЕТО ОЗНАЧАВА СЪПРОТИВА. СЪПРОТИВАТА ОЗНАЧАВА СЪЗИДАНИЕ.
——————————————————-
Послеслов на френския издател
Стефан Хесел е роден в Берлин през 1917 г. от баща евреин, писател и преводач, Франц Хесел, и от майка художничка и меломан, също писателка, Елен Грунд. Родителите му се установяват в Париж през 1924 г. заедно с двете си деца – по-големия Улрих и Стефан. Благодарение на семейната среда и двамата общуват е представители на парижкия авангард, като дадаиста Марсел Дюшан и американския скулптор Александър Калдър. Стефан е приет в “Eкол нормал сюпериор”, университета на улица “Улм”, през 1939 г., но войната прекъсва следването му. Като натурализиран французин от 1937 г., той е мобилизиран, преживява “странната война” и вижда как маршал Петен продава на безценица френската независимост. През май 1941 г. се присъединява към Свободна Франция на генерал Дьо Гол в Лондон. Работи в Бюрото за контрашпионаж, разузнаване и действие (БКРД). Една нощ в края на март 1944 г. тайно е прехвърлен във Франция под кодовото име “Греко”, като задачата му е да влезе във връзка с различните парижки групировки, да подсигури нови места за радиоизлъчвания и да предава в Лондон събраните сведения в очакване на съюзническия десант. На 10 юли 1944 г. е арестуван в Париж от гестапо, след предателство. “Не може да се преследва човек, който е проговорил, когато е бил подложен на мъчения” – ще напише през 1977 г. в своята мемоарна книга “Танц с века”. След разпити, придружени с мъчения, включително давене във вана, той обърква своите палачи, като им говори на родния си немски, и е изпратен в лагера “Бухенвалд”, в Германия, на 8 август 1944 г, тоест само няколко дни преди освобождението на Париж. Спасява се от обесване, като успява в последния момент да смени самоличността си с починал от тиф французин. Под новото си име, Мишел Боател, фрезист по професия, е изпратен в лагера “Ротлеберод”, в близост до фабриката за колесници за немските бомбардировачи “Юнкер 52”, но за щастие – вечният му късмет – е зачислен в счетоводството. Избягва. Залавят го и е изпратен в лагера “Дора”, където се произвеждат “Фау 1” и “Фау 2” – ракетите, с които нацистите все още се надяват да спечелят войната. Зачислен в дисциплинарната рота, той отново избягва, този път успешно – съюзническите войски приближават “Дора”. Най-накрая се завръща в Париж при жена си Вития, майка на трите им деца -две момчета и едно момиче.
“Трябваше да посветя на каузата възвърнатия си живот” – пише в мемоарите си бившият боец от Свободна Франция. През 1946 г., след като се явява на конкурс във външно министерство, Стефан Хесел става дипломат. Първото му назначение е в Обединените нации, където същата година Анри Ложие, заместник генерален секретар на ООН и секретар на Комисията за правата на човека, му предлага поста началник-кабинет. В това си качество Стефан Хесел се включва в комисията, натоварена да изработи бъдещата Всеобща декларация за правата на човека. Счита се, че от дванайсетте членове шестима са играли водеща роля: Елинор Рузвелт, вдовицата на починалия през 1945 г. президент Рузвелт, активна феминистка, която председателства комисията; доктор Чанг (от Китай на Чан Кай-ши, а не на Мао), заместник-председател на комисията, който защитава тезата, че декларацията не трябва да отразява единствено западното мислене; Шарл Хабиб Малик (Ливан), докладчик на комисията, често представян като нейна “движеща сила” заедно с Елинор Рузвелт; Рьоне Касен (Франция), юрист и дипломат, председател на Консултативната комисия за правата на човека към външно министерство, комуто дължим изработването на множество членове и преодоляването на страховете на някои държави, включително Франция, които виждат в декларацията заплаха за колониалните си владения – той има безкомпромисни схващания за правата на човека; Джон Питърс Хъмфри (Канада), адвокат и дипломат, близък сътрудник на Ложие, който написва първия проектодокумент от 400 страници; и накрая Стефан Хесел (Франция), дипломат, началник-кабинет на Ложие, най-младият. Виждаме до каква степен духът на Свободна Франция витае в комисията. Декларацията е приета от Обединените нации на 10 декември 1948 г. в Пале дьо Шайо, Париж. Когато настъпва наплив от нови служители, мнозина от които се стремят към добре заплатена служба, “изолирайки идеалистите”, както коментира Хесел в мемоарите си, той напуска Обединените нации. Назначен е от външно министерство във френското представителство при международните институции – повод временно да се завърне в Ню Йорк и Обединените нации. По време на войната в Алжир подкрепя алжирската независимост. През 1977 г., със съдействието на главния секретар на Елисейския дворец Клод Бросолет, син на Пиер Бросолет, някогашния шеф на БКРД, президентът Валери Жискар д’Естен му предлага поста посланик към ООН в Женева. Хесел не крие, че от всички френски държавници най-близък чувства Пиер Мендес Франс, с когото се е запознал в Лондон по времето на Свободна Франция и когото отново е срещнал през 1946 г. в Обединените нации в Ню Йорк, където последният представлява Франция в Икономическия и социален съвет. Пише, че дължи утвърждаването си като дипломат на “онази промяна в управлението на Франция, която бе предизвикана от влизането на Франсоа Митеран в Елисейския дворец” през 1981 г. “Тя превърна един твърде тясно специализиран в многостранното сътрудничество дипломат, две години преди пенсия, в посланик на Франция”. Става член на Социалистическата партия. “Питам се защо? Първият отговор, който ми идва наум: заради шока от 1995 г. Не вярвах, че французите са толкова безразсъдни, че да издигнат Жак Ширак за президент”. Разполагащ с дипломатически паспорт, през 2008 и 2009 г. той посещава заедно с жена си ивицата Газа и при връщането си свидетелства за мъчителния живот на населението там. “Винаги съм заемал страната на дисидентите” -заявява тогава.
Тук ще се опитам да обоснова представата си за бащинството като неразделно единство и противопоставяне на физически реална и символно осмислена роля. За да илюстрирам по-ясно разсъжденията си, ще си послужа с избрани моменти от два филма: „Сталкер” на Андрей Тарковски и “Erazerhead” на Дейвид Линч. Под „възможен невъзможен баща” ще разбирам: носител на една възможна, символно конструирана невъзможност.
„Сталкер“ в руския жаргон означава човек, който влиза в непозната или несвойствена нему територия, нарушавайки забрана. Синоним на тази дума в руския език е изразът “индустриален турист” – такъв, който обича да блуждае привидно безцелно из разни полуразрушени постройки или изоставени съоръжения. Нещо като нездраво привличане, което ни отвежда в отхвърлените от функциониращата инфраструктура на града зони. Или, казано в духа на филма, носещ това заглавие, в Зоната като такава, ако там не се знае какво може да се случи и какво може да се очаква от самите нас.
Проникването в Зоната е възможно само по непозволен начин. Там никой не знае какво се случва. Това означава създаване на себе си като отвъдност, но такава, в която сме посредник и гид в Зоната като нещо, което се намира някъде там и живее непосредствено собствен живот. Създаването на дете е начин да реализираме това като един жив парадокс. Когато се ражда дете, обикновено то става приоритетен център, около който се пренареждат всички останали ангажименти и дейности на родителите. То ги „засмуква“, не им позволява да продължат да водят онзи начин на живот, който са водили преди то да се появи на бял свят. Това ограничение задава и едни много специални възможности. Губим ширината на обитаваното пространство във физиологичен смисъл, но имаме шанс да постигнем дълбочина, като разширим символно това пространство чрез отвъдност, която създаваме. Тази отвъдност трябва да има такива особености, че да е способна функционално да поеме товар, който не сме в състояние да понесем в реалността като родител, който изпитва несигурност в грижата си за детето. Иначе казано, Зоната се настанява в и заема формата на онези пукнатини, които зейват в увереността ни, че се справяме добре в едно или друго отношение като родител. Случаят с главния герой във филма на Тарковски е точно такъв, според странната интерпретация, която се зароди в главата ми. Нямам претенция, че тази интерпретация е „правилна”, а само, че изразява по автентичен начин моя вътрешен свят.
Героят Сталкер има дъщеря. Тя е обездвижена физически от кръста надолу, обаче притежава дарбата да мести предмети с поглед. Тя е жив парадокс – въплъщение на Зоната в отделен човек. Сталкер води хора обаче далеч от детето – в онази Зона навън с риск за живота си. В Зоната влизането е строго забранено, тя е оградена с високи огради и охранявана от военни части, които стрелят на месо по нарушителите. А когото заловят, отива за доста години в затвора. Сталкер води хора в невъплътената от човек Зона, него го тегли в онази, която е охранявана. Маймунката – както нарича гальовно дъщеря си, е въплътената Зона, тя живее в неговия дом. От нея той бяга, но и се връща. Любовта му към Маймунката е свързана с любовта му към външната Зона – дъщеря му не може да ходи, може само да бъде носена. Сталкер е възможен като грижовен баща, когато бяга навън, защото така се грижи за Зоната, а Зоната се грижи за Маймунката. Той е посредникът. И връзката между Зоната вън от нас и Зоната вътре в нас. Ние можем да я „носим“, само ако имаме ориентир. Той ни води по път, а ние „носим” дъщеря му, следвайки го, ако вярваме на неговото водачество и в чудесата, които ни предлага мистериозната стая. Затова Сталкер преживява толкова тежко това, че не са останали хора, които да вярват. Вярата на онези, които води в Зоната, му е нужна, за да бъде възможен баща опосредствано, докато е невъзможен баща непосредствено.
Когато някой се движи в зони на несигурност, това изисква опората на реалността. Ако се случи така, че пукнатините се разширят до неограничена от опорни стени празнота, значи товарът на един баща, мислен като Сталкер, е станал непоносим, и тогава Зоната ще се изроди в сюрреалистичен кошмар, който го блокира като възможнеи гид и му представя реалността като един напълно изопачен свят, сраснал се с отвъдността. Така пътят назад към всекидневието е възможен едиствено като метаморфоза на кошмара. Добра илюстрация на това е отново една моя странна интерпретация на филма на Дейвид Линч “Erazerhead” (преведен на български като „Гумена глава”). В света на главния герой на филма – Хенри Спенсър, детето му е изрод – някакъв странен мутант, за който и лекарите при раждането не са били сигурни, че е човешко същество. Хенри е един напълно невъзможен баща, доколкото неговата отвъдност е кошмар, неотделим от реалността, поради което е блокиран да осъществи бащинството си като Сталкер – той няма къде да се върне у дома, нито пък как да отиде инкогнито в някаква отвъдност като водач на други. Той пребивава непрекъснато в неразчленимата безформеност, в която се преплитат кошмар и реалност. Неговата „стаичка на желанията” е мъничка сцена, някак скатана зад радиатора, а в нея се намира смислово преобърнатият вариант на неговото дете-изрод – жена с бели бакенбарди. Посланието на този первертиран ангел към него е освобождаване от бремето на бащинството. Но тъй като отвъдността, в която се движи Хенри, е срасната с всекидневието му, в края на филма той забива острие в сърцето на съществото. При него липсва разделеното от реалността символно проиграване на този акт като „хитрост на желанието“ (Рикьор), затова изпълнението на желанието му и просто присъствието му на мистериозната сцена в прегръдките на „жената от радиатора“ съвпадат.
В абсолютната празнота на безкрайно разширяващата се Зона всички посредници стават невъзможни. Хенри е в двойна невъзможност да бъде баща – реалността е един кошмар, който го блокира и положените до един момент грижи за бебето не му помагат да установи контрол над ситуацията, а отвъдността му, поради сраснатостта с всекидневието му, разпада възможните посредници, които в сталкерството биха били възможен мост между въплътената в съществото отвъдност като екзистенциална зона и проектираната навън родителска несигурност като символна привидност за териториална зона. Иначе казано, в сюрреалистичния кошмар на Хенри посредниците са се умножили неимоверно и в чудовищна хибридност всичко препраща към всичко до пълен абсурд. Съществото като парализиращо всяко рационално усилие и изненадващо своя баща с абсолютно неочаквани и някак плашещи прояви е условието за невъзможност Зоната да може да бъда ограничена и да е възможно отиване в и връщане от нея, респективно – поява на сталкерско генериране на посредници във връзката баща-дете. Затова забитото острие е единственият възможен ход съгласно парадоксалната логика на сюжета.
В библейската история за Авраам, който води сина си към хълма Мория, за да го принесе в жертва, по силата на една отвъдност се появява жертвен заместител-посредник (овен със заплетени в храстите рога) и така става възможна отмяната на забиването на ножа в гърдите на Исаак. Тук трябва да обърнем внимание на вярата, която води до достигането до онази „стая на желанието“ на Авраам, където той пожелава сина си жив и се случва чудо – желанието на бащата се превръща в реалност. Такава вяра за Хенри Спенсър е невъзможна, пространството на вярата при него не е ситуирано в отвъдност, както това се случва в „Сталкер“. Зоните на несигурност, каквато е тази от „Сталкер”, не са бездната като абсолют. Те са само пролуки, които правят възможно движението и посредничеството, респективно опосредстваното възможно бащинство. Според мен, възможното бащинство е именно такова – пълно с несигурност, която се преодолява символно. Но колкото повече сигурност е налице, толкова по-малко сталкерство и повече всекидневна, физическа непосредственост има в отношението на бащата. Напротив, превръщането на Зоната в дом означава смърт за детето и конституция на един напълно невъзможен баща. Хенри Спенсър е един подходящ пример за обитател на Зоната, загубил на опорните точки на реалността.
*
И така, Сталкер не живее в Зоната, но тя го тегли. Зоната е всичко онова, което не се поддава на рационализация. Тя е жива, тя е самите ние извън рамките на рационалните конструкции. Тя е „ние”, когато се разклати закрепостеността ни за навиците, привичките, рутината, издържалите проверката на времето методи – всички „патерици” на рационалния ум. Ние се превръщаме в нея, когато надничаме в бездната и не знаем кое наше действие има някакъв смисъл. Тогава вярата в едно специално място в Зоната, където се сбъдват желания, е като че ли единственият ни шанс. Ако успеем, тогава е възможно да станем сталкери – тоест, да станем такива, които водят други хора в стаята на желанията, без да се възползват от нея. Защото всичко това се случва в пролуки към бездната – сталкерското движение става в пукнатините на празното пространство, но без да се къса напълно връзката с реалното всекидневие. Казано с едно изречение: сталкерът е един относително възможен и относително невъзможен баща – неговото приближаване към собствените (реални или въображаеми) деца става чрез относително символно отдалечаване в сталкерството и относително приближаване към тях като физическо присъствие.
