Указ на Пророка Мохамед, даден на монасите от Синайския манастир „Света Екатерина“ през 20-те години на VII в., съхраняващ се днес в Истанбул

В името на Аллах Всемилостивия и Всемилосърдния!

Този указ, написан по заповед на Мохамед, син на Абдулла, Пророк на Аллах, Предупредителя и Носител на Благата Вест, за да не търсят оправдание идващите след нас.

Заповядах да съставят този документ за християните на Изтока и Запада, за тези, които живеят наблизо и за жителите на далечните земи, за християните, живеещи днес и за тези, които идват след тях, за християните, известни ни лично и за тези, които не знаем.

Всеки мюсюлманин, престъпващ и нарушаващ този указ, ще бъде сметнат за престъпил Божия Завет и съгрешил против Божия Обет и с такива деяния ще си навлече гнева на Аллах, независимо дали е владетел или простолюдие.

С това обещавам на всеки монах или странник, търсещ нашата помощ в горите, в пустините или в населените места, или в местата за поклонение към Бога, че враговете му ще бъдат прогонени от мен, от моите приятели и помощници от моето семейство и от всеки, който обяви, че ме следва, и ние навсякъде им обещаваме своята защита, понеже те са всъщност част от моя завет с Аллах.

И аз ще пазя всички, които са ми поверени, от всякакви гонения, притеснения или преследвания от техните врагове в замяна на поголовния данък, който те са се съгласили да плащат. Ако ли те предпочетат да защитят себе си и своята собственост сами, те притежават това право, и по отношение на това право никой да не ги принуждава против волята им.

Нито един епископ да не се гони от епархията си, нито един монах от своята обител, нито един свещеник от храма, и нито един поклонник да не срещне препятствие по пътя на своето поклонение. Нито една от църквите или други християнски храмове да не се подлага на разорение или унищожение. Нито един камък от църковна сграда да не се използва за строеж на дом или джамия, и все мюсюлманин, престъпил тази заповед, да се смята за отстъпил от Бога и Неговия Пророк. Епископите и монасите не подлежат на облагане с данък, ако живеят в горите или по реките, на Запад или Изток, на Север или Юг. В това аз давам честната си дума. Отсега те живеят под защитата на моето завещание и завет, и и се ползват с всякаква защита от всички притеснения. В поправката на църквите ще им бъде предложена всяка помощ. С това те се освобождават от всякаква военна служба. Отсега те живеят под защитата на мюсюлманите.

Никой да не престъпва указанията на този документ отсега, та до Съдния ден.

Мохамед, Вестител на Аллах

Свидетели на този указ, написан по заповед на Мохамед, син на Абдулла, Пратеник на Аллах, за всички христяни, и поръчители за вярното изпълнение на същината му се явяват долуподписаните: Али ибн Аби Талиб, Абу Бакр ибн Аби Кахаф, Умар ибн ал-Хаттаб, Усман ибн Аффан, Абу-л-Варда, Абу Хурайра, Абд Аллах ибн Мас‘уд, Аббас ибн Абд ал-Муталлиб, Фадл ибн Аббас, Зубайр ибн Авам, Талха ибн Абд Ал- лах, Са‘ид ибн Ма‘аз, Са‘ид ибн Убайда, Сабит ибн Кайс, Зайд ибн Сабат, Абу Ханифа ибн Анин, Хашим ибн Убайда, Харис ибн Сабит, Абд ал-Азим ибн Хасан, Му‘аззал ибн Курайш, Абд Аллах ибн Амру, Амир ибн Башир (да бъде доволен от тях Аллах!).

Написа този указ собственоръчно Али ибн Аби Талиб (да бъде доволен от него Аллах!), в Джамията на Пророка (мир и благословът на Аллах да бъдат с него!), на третото число на месеца Мухаррам, във втората година от Хиджра.

Указът е публикуван в сп. “Времена“, бр 7, септември 2013 г.

Изследователите филолози са на мнение, че „двадесет и първият век пристигна с претенцията да познава (отново) ново човечество” (Гърдев2009:5). Така в контекста на динамично променящите се тенденции в хуманитаристиката и поредните периоди на всяка от нейните науки аргументирано идват поводите за по-чести наблюдения към историческото своеобразие на родния ни език и устойчивостта на неговото присъствие в славистичната макросфера.От съвременно гледище всички онези явления в езиковата ни система, които притежават маркера диахронни, са и с подчертано идентификационна функция. Едно такова мнение намира сериозна подкрепа, като вземаме под внимание историзма като генетична специфика на езика, срв. „Всеки език е историческо явление” (Иванова-Мирчева 2003:7). Сред тези явления своето легитимирано присъствие имат диалектните, защото „представляват част от духовната култура на народа, част от историята и богатството на езика” (Бояджиев 2008)¹. 

В тази формулировка на Т. Бояджиев ясно проличава значимата роля на териториалните говори, които ни показват и социокултурни характеристики на езика². Разбираемо е, че идеята за богатството на езика може да разглеждаме в два плана – граматичен, като набор от средства за граматично изразяване, и лексикален, който представя речниковите единици от различните смислово-стилистични регистри, с цялото многообразие на думите от основни и допълнителни значения.

Диалектите, като едни от първостепенните източници за историята на езика, притежават „удивителна способност да запазват непроменени в течение на много векове архаични черти, които в по-голямата си част не са съхранени в книжовния език” (Бояджиев 1987:13-14).

В този ракурс възникналите у нас през Възраждането на диалект, но с гръцко писмо различни по жанр преводни текстове с религиозно съдържание имат своята подчертана значимост най-малко в два аспекта: а) отразяват писмено регистрирано състояние на говор, което позволява да бъдат установявани с хронологическа достоверност развойни тенденции в него и б)подсилват възрожденското етническо съзнание на българите във време, когато се осъществяват процесите за постигането на националната   автономност.

Тези ръкописи са диференцирани в четири групи³, а едната от тяхоформят евангелски текстове. Изследвайки текстологичните им особености, М. Димитрова стига до извода, че преводите на местен говор „не демонстрират съзнателно прокарвана концепция за налагане на родния диалект като книжовен език, а са израз на потребност от българско четиво в противовес на гръцкото влияние“ (Димитрова 1993: 57). Със строго определената си предназначеност този тип текстове “не се вписват в общите интеграционни тенденции, характерни за третата четвърт на XIX век, а обслужват един ограничен кръг читатели (по-често слушатели) в рамките нададено селище” (Иванова 2002:48-49) и респективно остават встрани от процесите по изграждане на новобългарския книжовен език.

От групата евангелски текстове с най-голямо значение за българската езикова история се определя Търлиското евангелие (вж. Бояджиев1981:65). В състава на евангелията с гръцко писмо влизат и Кониковското, Кулакийското, Бобощишкото. Върху лексикалните особености на посочените евангелия се спира Зл. Куфнерова, според която „за историческата лексикология тези паметници са ценни в много отношения” (Куфнерова1987:211)⁴.

Търлиското евангелие (по-нататък ТЕ) е издадено от Л. Милетич⁵ през1920 г. в поредицата Български старини, като Милетич е направил и транслитерация на текста. Евангелието възниква в 1861 г. в с. Търлис, Неврокопско. До 1912 г. Търлис⁶ (дн. Βαθύτοπος, Гърция) е в границите на Неврокопско и е едно от най-старите и същевременно най-будните села внобластта. Говорът, на който е писано, е западнорупски⁷. На западнорупскиговор, както е известно, новобългарският книжовен език става научнодостояние пред световната общност⁸ – още един факт, подчертаващ ролятана рупските говори за диахронията на българския език⁹.

Лексиката в ТЕ има славянски, гръцки и турски произход, което е закономерен резултат от съществувалата тогава езикова ситуация и функционалната натовареност на тези евангелия, за която се каза по-горе. С оглед обаче на посоченото дотук най-съществени се явяват думите от домашен произход. Те се числят и към лексиката, определяна като собственобългарска.

В диалектологията собствено българският речников пласт е познат и като старинни народни думи. Те са анализирани разгърнато в изследванията по историческа лексикология, а по мнението на Ив. Добрев имат ролята на „едно от най-ярките доказателства за българската езикова приемственост” (Добрев 1987:6). Старинните народни думи са сред показателите за архаичността на един говор, още повече, че както е известно, лексиката е най-подвижната подсистема на езика и най-податливата на влияние и изменения.

В този смисъл наличието на старинни домашни думи характеризира устойчивостта на лексикалната система на един говор, в случая търлиския говор; доказва и континуитета в системата¹⁰. Погледнато класификационно, старинните думи се отнасят към изконната лексика, а тя в плана на етимологията е и единият от двата речникови пласта в старобългарския език.

За изконни думи се приемат „всички онези, които са възникнали в стб. или са наследени от праславянски независимо от това, че етимологическитехните корени могат да бъдат заети от други, неславянски езици” (Давидов1996:44). В изследването си върху старобългарската лексика А. Давидов развива и тезата, че изконните думи показват специфичното и самобитното в езика, обуславят лексикалната система и следователно са най-важните част в нея.

В основния си фонд лексиката на старобългарския език е наследена от праславянски. „Славянският речников пласт в езика ни е изконен и най-мощен” (Добрев 1981:37). Лексикалните единици в старобългарските паметници – глаголически и кирилски, както и в произведенията на писателите от периода IX–XI в. претърпяват различни промени, но повечето се запазват в историческото развитие на езика и функционирането им продължава и в съвременната лексикална система. Разбира се, в тези думи са настъпили формални изменения в съответствие с трансформациите, засегнали фонетичното и морфологичното равнище на българския език.

По мнението на Д. Иванова-Мирчева в периода IX–XI в. в създаването на старобългарския книжовен език участват различни диалекти, от където се налага изводът „за наличието на общ говорим народностен език в онова време, база за развитието на книжовния български език” (Иванова-Мирчева 1984:490). Характерна особеност на старобългарската лексикална система е и съществуването на различни процеси, които са предмет на историческата лексикология¹¹.

В своите наблюдения над диалектните думи М. Мъжлекова установява, че местните говори „пазят значителен пласт домашна лексика, регистрирана за първи път в писмените паметници от старобългарския период” (Мъжлекова 1985:189). Данните от диалектите потвърждават и единството на старобългарския език на лексикално равнище (вж. Мъжлекова 1994), въпреки че лексикалните процеси, както акцентира Ив. Харалампиев, се характеризират със засилена интензивност през различните периоди (вж. Харалампиев 2006:30).

Старобългарски архетипи, с редки изключения, в цялостен морфоструктурен план или с голяма степен на приблизителност, притежават и думите – домашна лексика в ТЕ, които привеждаме в този текст. Представените лексикални единици са имена и глаголи и саобособени в две групи. Последователността на представянето е съобразена с утвърдения азбучен принцип.

1.Съществителни и прилагателни имена

безвернината – „неверие”: Пак Иисус хми рече: от безвернината ви, оти наистина ви вреве, ако имате вйара колкото синапово зарно та да речете на тази планина: премести са от тука там, та шта са премести, сичко шта ви са може41.

В случая се откроява граматичнородовата характеристика и суфиксалното оформяне на съществителното чрез абстрактно-семантичната наставка – ина < ина, която „е една от най-продуктивните в старобългарски за образуване насъществителни от женски род” (Давидов 1993:181).

бизалците – „животни, които бозаят” : инците¹² и бизалците са заклани и сичко е готово та елате на сфатбите 46.

бизалното – „бозаещото” – искарайте и бизалното теле та гу  заколите 76.

биските – „млекоотделителният орган у женския индивид”: блазе на нова корем, шту та поноси, и на биските, што та са бизали165.

И трите думи възхождат към корена на глагола бозая < бызати, бызаû¹³.

Те са обединени и от семантичен център.

боликата – „болката” : та зафчеса са запрйа боликата хи и позна по снагата си оти са излекова от нази мака179.

Тук диалектната спецификасе изразява в употребата на суфикса – ика < ика. Той е смислов еквивалент на – ка, но с формалната си особеност на разширена наставка, чрез която в старобългарски са се образували мъжкородови имена като ближика – „родственик, близък”, ąжика – „роднина, сродник” (вж. Давидов 1993:183), придава старинност на морфоструктурата на съществителното боликата.

врйадан < врэдьнъ – „ценен, достоен” .

Тази дума сигнализира проява на енантиосемия в лексикалната система на българския език, а в семантичната си структура съчетава две противоположни значения. Първото е, „който има вреда, щета”, а второто – посоченото в нашия контекст (за енантиосемията вж. Бояджиев 2002:152): Лйу кой милова башта йа майка повейке от мене, ни е врйадан за мене; или кой милова син йа керка повейке от мене ни е врйадан за мене; и лйу кой ни си нарами карста да варви пу мене, ни е врйадан за мене 29.

глежен – „длъжен” < длъженъ. Началната група гл- вм. дл- се епоявила най-вероятно вследствие на контаминация. Известно е, че контаминацията е един от принципите на етимологичното изследване и ев много тясна връзка със семантиката, дори може да рефлектира върху елементи от равнището на морфологията, синтаксиса и лексиката. В този случай контаминацията, която предполагаме, е от лексикален тип, наблюдаваме кръстосване между начални групи дл- и гл- . Така например в съвременния език формата, изразяваща значението на стб. глòбокъ, е дълбок. Контаминацията се проявява главно при изосемантичните думи (вж. Георгиев 1978:190): фати гу та гу давеше и вревеше¹⁴: плати ми што ми си глежен42; утиде та гу кладе фав хапсаната дур да плати шту е глежен 42; йас ти простих фрет нази борч, шту ми беше глежен, оти ми са помоли 42.

глибок  – „дълбок” < глòбокъ. По-горе посочихме контаминиранетомежду начални групи гл- и дл-, а според континуантите на стб. ò в търлиския говор тук би следвало да се появи форма глъбок. По мнението на К. Мирчев трябва да се приеме съществуване в старобългарски на форма *глыбокъ (вж. Мирчев 1936:9), като базисна за диалектното глибок: Рече му жената: господарйу, ти кофа немаш ибонаре е глибок, ами уде имаш тази жива ода 17; глибоки – Рекоха му учениците: ето сега ашикере казуваш и сас глибоки лакардии ни казуваш ништу 107.

инците – „млад бик, теле” < юньць: инците и бизалците са заклани исичко е готово та елате на сфатбите 46. Формата има статута на старинналексикална единица, представя и делабиализация на началното ю в и.

правина – „правота”: мене зашто клеветате оти сам оправил цалчйулйак фав саботата: немой садите по душманлак, амипу  правина садите15. Както в морфоструктурата на безвернина, така итук наличието на суфикса – ина, ни показва една проява на формалнитеособености на суфиксацията в диалектите, които в случая заменят наставката за абстрактни съществителни -ота със смисловоеквивалентната й -ина.

хтене – „желание” < хотэниê: И тие ни са родени нито от карф, ниту от снажно хтене ниту от чйулйасто хтене, ами от бога са родиха 6. Безспорно хтене е архаична дума в търлиския говор, като до този вариант на стб. хотэние се е стигнало след елизия на вокали.

2. II. Глаголи

вели – „каза” < велэти. Употребата на глагола е най-вече в 3 л., а връзката му с посочения старобългарски инфинитив е много близка: Вели хи Иисус: хубаво каза, оти маж немаш, зашто пет маже имаше та сега това шту имаш ни ти е маж ; Вели му жената: господарйу гледам оти си профитин, нашите башти на тази планина са поклониха, пак вие вревите оти на Иерусалим е мйастото каде трйабова да са покланеме 17.

вревя – „говоря” . Тази старинна дума е еднокоренна с врява и характеризира говора откъм неговата географска принадлежност¹⁵ – Та вревеха едни от йерусалимченету, не ли е това нова шту терат да расипат, ету ашикере вреви, та ништу ни му вревет 15; Лйа хим нова ратай припадна та му са покланеше и му вревеше: господарйу, стори сабре на мене и ма почйакай та сичко шта ти плате 42, та си вревеха една на друга: кой шта ни отвали ка мен е от вратата на гроба 145, От тога зафати Иисус да приказова и да вреви: покавайте са оти наближи небесната царштина 202; Оти Иоанис му вревеше: ни ти е просто да е одиш 227.

запрйа – „спря” < запрэтити: По темпоралната си ориентация формата е аористна, а в структурен план е съкращение от старобългарския архетип: куга запрйа да приказува, рече на Симона 51.

кладе – „сложи” < класти: В случая проличава първото значение на глагола, каквото се открива в старобългарски – „слагам, постявям”. Този факт е още едно доказателство за континуитета в лексикалното равнище: той е зави сас платното та е кладе фнетре фав гроба 11; Рече господ тези лакардии: един чйулйак беше ефсайбиа та посади едно лозе и го загради наоколо та кладе и лин фав нек  44; сейменето оплетоха венчило от тране та му кладоха на главата 118; Та куга чйуха учениците му, дойдоха та дигнаха снагата та е кладоха фав гроба 230.

рачиха – „пожелаха” < рачити. Рахича представя семантична континуация на старобългарския архетип: Та не рачиха да дойдат 46.

тера – „търси”. Значението на тази дума е посочено в Речника на Н. Геров (вж. Геров 1978:394), но конкретно за неврокопския говор К. Мирчев дава едно важно пояснение, че семантиката „търся” е източнобългарска, докато в западните говори преобладава „гоня, пъдя” (Мирчев 1936:119). В този смисъл тера показва не само лексикалното своеобразие на езика в неговите диалектни формации, а и семантичната си конкретизация в източнобългарския ареал: Та куга замина саботата, Магдалини Мариа и Мариа Иаковувата майка и Саломикупиха миризми да идат да гу намажет, та млогу рано фав нидйеле утрина дойдоха на гроба, куга угрйаваше сланцето, та си вревеха една на друга: кой шта ни тарколи камене от гроба, та куга са загледаха, видеха чи е тарколен камене, оти беше млогу голйам та куга флйазоха фав гроба, видеха един млат чи седи от десно, облечен сас бйала премена та са уплашиха, та той хми рече: не мой са сраховате, Иисуса ли терате Назоренченина 12; Отговори сфета, та му рече дйаолштина имаш, кой тера да та утрепе 15; Та тераха чефутето да гу фатет 16; Пак Иисус, кату знаеше сичко што му дохода, излезе та хми рече: кок терате 111, Рече хи Иисус: жено, оти викаш, кок тераш? 155; Дойдоха до един ден пат та гу тераха пу роднините и пу познаенците, та чинки ни гу найдоха, варнаха са на Иерусалим да гу терат 194; Той хми рече: оти да ма терате? 194.

хтйа – „не поиска, не пожела”: пак той не хтйа, ами утиде та гу кладе фав хапсаната 42.

Хтйа е аористната форма на стб. глагол хотэти и е доста старинна дума, като се отчита настъпилата в историята на българския език граматикализация на хотэти и превръщането му в компонент на новобългарската глаголна форма, изразяваща бъдеще време. Ексцерпираният материал е доказателство не само за континуитета в лексикалната система на български език, а и за принадлежността на търлиския говор към ареала на неврокопския¹⁶. Изследвайки на терен неврокопския говор преди повече от половин столетие, авторитетният историк на нашия език К. Мирчев установява сходството на говорите от северната и южната страна на българо-гръцката граница (вж. Мирчев1936:5). Тази теза се потвърждава и от представената тук старинна домашна лексика, която има формално-семантично тъждество с по-редките думи в неврокопския говор¹⁷

Тенчо Дерекювлиев

———————————————-

БИБЛИОГРАФИЯ

БЕР: Български етимологичен речник. Том I. С., 1971.

Бояджиев 1981: Т. Бояджиев. Диалектите на българския език. –В: Българският език – език на 13-вековна държава. С., 1981.

Бояджиев 1987: Т. Бояджиев. Схващания за диалекта. – В: Междудиалектното и книжовното. С., 1987.

Бояджиев 1991: Т. Бояджиев. Българските говори в Западна (Беломорска)и Източна (Одринска) Тракия. С., 1991.

Бояджиев 2002: Т. Бояджиев. Българска лексикология. С., 2002.

Бояджиев 2008: Т. Бояджиев. Езиковата ситуация у нас в исторически исъвременен план и европейската езиковаполитика. –http://www.balgarskiezik.org, 2008, кн.2.

Венедиктов 1974: Г. К. Венедиктов.У истоков болгарской диалектологии. – Във: В памет на проф. д-р Стойко Стойков.Езиковедски изследвания. С.,1974.

Георгиев 1978: Вл. Георгиев. Контаминацията като принцип наетимологичното изследване. – Български език, 1978, кн. 3.

Геров 1978: Н. Геров. Речник на българския език. Част пета. С., 1978.

Гърдев 2009:Ст. Гърдев. Езикови структури. Пътища и граници насмисъла. В.Т., 2009. -www.belb.net .

Давидов 1993: Словообразуване на съществителните. – В: Граматика настаробългарския език. С., 1993.

Давидов 1996: А. Давидов. Старобългарска лексикология. В.Т., 1996.

Димитрова 1993: М. Димитрова. Към характеристиката на направените надиалект български преводи на гръцка църковна книжнина през Възраждането. – В: Медиевистични ракурси. С., 1993.

Добрев 1981: Ив. Добрев. Българска историческа лексикология. – В: Българският език – език на 13-вековна държава. С., 1981.

Добрев 1987: Ив. Добрев. Старинни народни думи. С., 1987.

Иванов 1977: Й. Н. Иванов. Български преселнически говори. Говорите от Драмско и Сярско. Част I. Типологическа характеристика и описание наговорите. – Трудове по българска диалектология, кн. IX, С., 1977.

Иванов 1982: Й. Н. Иванов. Местните имена между Долна Струма и ДолнаМеста. С., 1982.

Иванов 1984: Й. Н. Иванов. Ранните новобългарски паметници с гръцко писмо в научното дело на Л. Милетич. – Български език, 1984, кн. 1.

Иванова-Мирчева 1984: Д. Иванова–Мирчева. Наблюдения върху лексиката на класическите старобългарски паметници. – Български език,1984, кн. 4.

Иванова-Мирчева, Давидов 2001: Д. Иванова-Мирчева, А. Давидов.Малък речник на старобългарския език. В.Т., 2001.

Иванова 2002: Д. Иванова. Традиция и приемственост в новобългарските преводи на Евангелието. Текстология и език. Пловдив, 2002.

Иванова-Мирчева 2003:Д. Иванова–Мирчева. Българският книжовенезик (IX-X до XVIII в.). В.Т., 2003.

Кабасанов 1982: Ст. Кабасанов. Езикът на Кирила и Методия в родопските говори. – Език и литература, 1982, кн.3.

Кочев 1984: Ив. Кочев. Основното диалектно деление на българския език. – Помагало по българска диалектология. Съставил Т. Бояджиев. С., 1984.

Куфнерова 1987: Зл. Куфнерова. За езика на новобългарските преводи на Евангелието през Възраждането. – В: Езиковедската българистика в Чехословакия. Съставител Ян Петър. С., 1987.

Куцаров 2002: Ив. Куцаров. Славяните и славянската филология. Пловдив,2002.

Милетич 1920: Л. Милетич. Два български ръкописа с гръцко писмо. – Български старини, 1920, кн.6.

Милетич 1989: Л. Милетич. Източнобългарските говори. Превод на А.Димова и Ал. Александров. С., 1989.

Мирчев 1936: К. Мирчев. Неврокопският говор. – Годишник на Софийския университет. Историко-филологически факултет, кн. XXXII, 1936.

Младенов 1979: Ст. Младенов. История на българския език. Превод на Ив. Дуриданов по немското издание от 1929 г. С., 1979.

Младенов 1993:М. Младенов. Българските диалекти във Вардарска и Егейска Македония. – В: Ст. Стойков. Българска диалектология. С., 1993.

Москов 1965: М. Москов. Вилхелм Хумболд. – В: Помагало по езикознание. С., 1965

Мъжлекова 1985: М. Мъжлекова. Общи речникови единици закласическите старобългарски паметници и днешните български диалекти. –Български език, 1985, кн. 3.

Мъжлекова 1994: М. Мъжлекова. Единството на старобългарския език на лексикално равнище. С., 1994.

Попов 1971: К. Попов. Историческо значение на българския език. – Език илитература, 1971, кн. 6.

Стоянов 1969: М. Стоянов. Български ръкописи с гръцки елементи. – Известия на народна библиотека „Кирил и методий”, т. IX. Изследвания иматериали от специалните сбирки на Народната библиотека. С., 1969.

Стоянов, Янакиев 1976: Ст. Стоянов, М. Янакиев. Старобългарски език.Текстове и речник. С., 1976.

Харалампиев 2006: Ив. Харалампиев. Бъдещето на българския език от историческо гледище. В.Т., 2006.

Статията е публикувана в сп. Проглас – филологическо списание, бр. 1, 2009 г. 

ШВЕДСКАТА ИМПЕРИЯ

Мит или реалност

УВОД

ЗА ИМПЕРИИТЕ

В Историографията няма ясно изразена дефиниция за това какво е „империя”. Според някой учени, империя е всяка държава, управлявана от Император, според други – многонационална държава, в която един народ управлява останалите. Съществуват и допълнителни уточнения – съсредоточаване на властта в ръцете на един човек, идеята за експанзия и постоянното териториално разширение, идеята за налагане на директна или косвена хегемония над съседните народи и държави. Истината е, че всяка епоха създава различен модел за това как трябва да изглежда една империя. Най-общо, за империите в Старият Свят, можем да разграничим четири периода – Античен (Персийска, Македонска, Римска), Средновековен (Византийска, Свещена Империя, Арабска Империя), Нова (Османска, Хабсбургска, Руска), Съвременна (Великобритания, отново Русия, Австро-Унгария). Всяка една от тези държава притежава свои специфични характеристики, които я отличават в по-малка или по-голяма степен от останалите.

Всяка епоха предлага своите критерии, за това коя държава е империя и коя не е. Истината е, че съвременниците на съответният период рядко схващат държави, чийто владетел не носи титлата „император” като империи. За това има немалко примери. Днес историографията говори за Португалска Империя или Испанска Империя, но реално нито една от двете няма реални претенции да бъде такава. Важна роля в самоопределянето на една държава като империя има схващането за властта в съответната епоха. Приблизително до края на XVIIIв., властта се приема като нещо повече или по-малко свещено, дадено от Бога. Поредицата от революции в периода 1642 – 1789г. малко или много променят тази представа, но пръв Наполеон, с обявяването на Френската Империя и ликвидирането в последствие на Свещената Римска Империя, разрушава двуполюсният имперски модел, който се налага в Християнският свят още от края на IVв. И продължава до началото на XIXв.

С оглед на многообразието от аспекти и критерии, които историографията предлага, за да докаже дали една държава е империя или не, аз като историк ще си позволя да разгледам настоящият проблем според критерии, които ще посоча лично, без изцяло да се съобразявам с наложените от един или друг изследовател дефиниции и принципи.

Според моята скромна оценка, за да може една държава да бъде наречена империя, тя трябва да отговаря на следният минимум критерии: многонационалност, съсредоточаване на властта в ръцете на монарха (без това да изключва предаването на част от владетелските функции на подчинени на монарха институции-бел.авт.), наличието на идеи за експанзия и доминация като част от държавната доктрина, владеенето на определена територия, надвишаваща етническите граници на управляващият народ (Например Франция през XVIIв. няма как да бъде Империя, тъй като всички земи които владее са населени основно с французи –бел.авт.), армия, която да адекватно отговаря на амбициите и претенциите за имперска власт и не на последно място, монархът да носи или да претендира за императорската титла.

ИМПЕРИЯ ЛИ Е ШВЕЦИЯ?

Изхождайки от гореизброените критерии, смятам, коментирайки отношението на Шведската монархия към всеки един от тях, да достигна до отговора на въпроса „Империя ли е Швеция през XVII-ти век или не?”

1. Многонационалност

Многонационалността е един от основните фактори, които предполагат наличието на „имперски организъм”. В случая със Швеция през XVIIв. Можем да обособим 8 големи етнически групи, подчинени под скиптъра на кралете в Стокхолм – шведи, норвежци, фини, лапландци, датчани, германци, балти и руснаци. По този показател, Монархията на Дома Васа, се нарежда до държави като двете Хабсбургски Монархии (Иберийската и Дунавската). Жечпосполита Полска и Османската Империя. Несъмнено огромната площ на Швеция предполага това изобилие от най-различни етноси, народи и групи, които населяват земите на Севера и към средата на XVIIв. ( а впрочем и до днес), е трудно да говорим за някаква хомогенна спойка, която образуват германските и угрофинските народи в тази част от света. Идеята за „нация” и „националност” по това време все още не се е появила, но определено личат нейните корени. Шведите заявяват своята пълна самостоятелност като народ и ясно се разграничават от датчани и норвежци. Главна причина за това е откъсването на Швеция от Калмарската уния и обособяването и консолидирането на шведите в контекста на борбата за отхвърляне на датското господство. Едновременно с това, отделните етноси в Монархията, не са подложени на асимилационна политика от страна на шведските правителства и де факто Швеция запазва своя многонационален облик до края на 18-ти век., когато Русия получава Финландия и основната част от населението на Швеция остават шведите.

До колкото можем да дадем оценка по критерия „многонационалност”. Швеция отговаря напълно на условието и има право да претендира за това да бъде наричана „империя” през целия XVIIвек.

2. Властта и Монарха

Властта в Швеция е формулирана по един особен, уникален за тогавашна Европа начин. На практика, Швеция е единствената държава, в която селяните имат право на глас. Уникалната шведска система се базира на 2 кралски декрета ( На Магнус Ериксон от 1353 и на Густав Адолф от 1623г.), както и на декрета на Аксел Оксенстиерна от 1634г – „За устройството на Властта”. На хартия, Швеция е една конституционна монархия, в която върховенство има Кралят, но неговата власт е ограничена от Съвета на Висшите Аристократи и Националното събрание. Съвета на Висшата аристокрация се състои от около 10 души, представители на най-влиятелните и заможни семейства в Швеция. Съветът служи като консултативен орган на владетеля, който да ръководи неговата политика и без одобрението на който, кралят би бил „с вързани ръце”. Освен това, Съветът е този, който избира следващият владетел, в случай на смяна на династията или династичен спор. По времето на Густав Адолф се появява и още една функция на Съвета – да служи като регентство в случай че владетелят е малолетен. От друга страна, Националното събрание, съставено от представители на четирите съсловия – аристократи, духовници, брюгери и селяни, гласува данъците и военните набори, изисквани от владетеля. Именно Националното събрание е този орган, който чрез своята дейност и съществуване легитимира действията на Краля и спомага за изключително малкият брой бунтове и актове на неподчинение, тъй като всякакви данъци, закони и военни набори, не са обявени пряко от краля а са приети от представители на народа на Швеция.

И ако това е устройството на Швеция според кралските декрети, то реалното състояние на нещата е малко по-различно. Кралят може (и реално го прави) да манипулира народното събрание, посредством своите речи, които държи пред заседателите по повод обявяването на война, налагането на данъци и т.н. Ако не друго, владетелите от дома Васа се оказват добри оратори и всеки един от тях се възползва в пълна степен от своя талант и ловко манипулира решенията на Националното събрание. Ранните владетели ( Густав I, Ерик XIV, Йохан III, Карл IX) използват Националното събрание като инструмент, с който да контрират влиянието на Съвета на Аристократите. След смъртта на Карл IX, ситуацията коренно се променя. Густав II Адолф признава всички права на Аристократите и Националното Събрание и по този начин печели тяхната пълна подкрепа. За разлика от своите предци, които лавират ловко между двете институции, Густав Адолф се съюзява и с двете и по този начин ги подчинява на себе си. Издигането на Аксел Оксенстиерна (водач на аристократичната партия до 1613г.) за Канцлер на Швеция печели пълните симпатии на шведската аристокрация, а допитването до Националното събрание за всички актове на владетеля, оставя представителите на съсловията с впечатлението, че те са тези, които определят съдбата на Швеция и че кралят винаги прави това, което иска народа. Така, изключително хитро, Густав Адолф си осигурява пълната подкрепа на цялото население на Швеция и от тук на сетне е свободен да действа както пожелае. Тази схема на поведение се следва и от неговите наследници Кристина и Карл X Густав.

Нова етап от конфигурирането на властта в Швеция бележи управлението на Карл XI. След като достига пълнолетие през 1679г. Карл XI решава да вземе нещата в свои ръце. С помощта на дребната аристокрация и на третото съсловие, той успява да се справи с висшата аристокрация и да сломи властта на държавният съвет. Според изследователите на шведският седемнадесети век, Карл XI въвежда абсолютизма в Швеция. Реално, той се възползва от права, които има още от „конституцията” на Магнус Ериксон от 1353, но които са били ограничавани до момента от силата и интересите на висшата аристокрация. Възползвайки се от подкрепата на Риксдага, Карл реформира администрацията, армията и флота, подчинявайки ги на своята воля и успява до голяма степен да унифицира владенията на Швеция извън Скандинавия, налагайки шведския като език на богослужението и администрацията. Всъщност, именно при управлението на Карл XI, в периода 1682 – 1697г. имаме най-големи основания да се съмняваме дали все пак Швеция не е един имперски организъм, но държавата, в своето устройство и начин на действие прилича по-скоро на централизираната монархия на Луи XIV, отколкото на някакъв нов държавен феномен, какъвто несъмнено би била една Скандинавска Империя. Управлението на последният крал от епохата на Stormaktstiden – Карл XII, е един период от 21 години, през който кралят непрестанно отсъства от Швеция се сражава на три фронта с враговете на своята родина. Реално Карл не успява да упражни кой знае каква реална власт над държавата си. По време на неговите походи, администрацията, завещана му от неговия баща, се оказва достатъчно способна да се справи с управлението на страната, въпреки отсъствието на своя монарх. Въпреки това, смятам да се въздържа да коментирам естеството на кралската власт в Швеция в периода 1697 – 1718г., тъй като, както споменах по-горе, кралят упражнява единствено своите прерогативи на върховен главнокомандващ, но не и като върховен управител на своите земи.

3. Dominus Balticaе и идеята за доминация

Идеята за Dominus Balticae се налага в началото на XIVв. в датския двор и реално се осъществява след създаването на Калмарската уния на 17.06.1397г. Но какво се крие зад термина “Dominus Balticae”? Става дума за политическа и икономическа доминация над Балтика, която към XVIIв. Вече предполага и икономическа супремация в региона. На практика, дори Калмарската уния не успява напълно да установи пълно господство над Балтика, като основен виновник за това е Ханзата, която търговски и политически, осланяйки се на стабилните си градски центрове, силен флот и големи приходи, успява да парира опитите на датските крале да поставят южното крайбрежие на Балтийско море под пряката си власт. Когато през 1630г. Швеция влиза в Тридесетгодишната война, Тя владее около 1/3 от крайбрежието на Балтика, но не притежава нито едно от големите пристанища, нито флот, който да превъзхожда останалите. Основен противник на Швеция остава Дания, чиято флота е по-голяма от шведската, но не разполага с удобни морски бази в Балтика.

Когато през 1660г. Швеция е на върха на своята мощ, Швеция вече контролира около половината от крайбрежието на Балтийско море, като големи градове като Рига, Щетин и важната крепост Щралзунд, но големите пристанища в Кралска Прусия и Гданск остават извън пределите на Северната Монархия. Все пак, можем да кажем, че шведите са доминиращата сила в Балтийско море, особено след разгрома на датската флота през 1657г. На чисто идейно ниво, монарсите от дома Васа не крият своите намерения, да продължат претенцията на Калмарските крале и да наложат доминацията си над Балтийските брегове. Тук най-ясно откриваме идеята и намерението за създаване на Балтийска Империя.

И така имаме ли основание да смятаме Швеция за Господар на Балтика? Наистина през 1660г. шведската флота няма реален съперник в Балтийско море, но Швеция владее само 1 от големите балтийски търговски центрове – Стокхолм. Освен това, колкото и да е силна шведската флота, тя си остава затворена в Балтика заради непоклатимият контрол, който датчаните налагат над Зунда. Освен това, шведите не успяват да отнемат от поляците нито едно от големите пристанища в Кралска Прусия, въпреки, че Полша де факто не разполага с военно-морски сили. Подобно на военната супремация, се оказва, че Швеция е по-силна от всичките си противници по отделно, но не съумява да наложи своето господство над съседите си. Още повече, в търговско отношение, цялата скандинавска търговия в този период се доминира от търговците на Нидерландия, която чрез своя флот гарантира, че нето една Балтийска държава няма да получи превъзходство над останалите.

4. Мащаби на Шведската Монархия

Горната таблица показва състоянието на основните Европейски държави в началото на „имперският” възход на Швеция и по време на териториалният зенит на Монархията на кралете Васа. По отношение на графа „население”, е явно, че населението на Швеция е многократно по-малко от това на останалите държави с приблизително същата площ и дори 2 пъти по-малко от населението на Англия. Швеция не разполага с необходимият човешки потенциал за да наложи своята тотална хегемония над Северна Европа. Можем да кажем че шведите са имали късмет, тъй като до Северната Война те воюват или в територии отдалечени или откъснати (Германия, Полша) от Швеция, или с държави, чиито човешки потенциал отстъпва дори на този на Швеция (Ливонският Орден, Дания). В момента в който Швеция се изправя срещу държава като Русия, която може да „извади” на бойното поле толкова армия, колкото й е необходима, Швеция е изправена пред пълен крах. Малобройното население, разпръснато върху огромната площ на държавата ( Средната гъстота на Швеция в средата на XVIIв. Е около 0.8 души на квадратен километър), предполага невъзможност за пълноценно и качествено усвояване на ресурсите на огромната по територия страна, а разпръснатото в малобройни и отдалечени от центъра общини е трудно за контрол от централната власт, въпреки че, трябва да признаем, кралете от Дома Васа успяват поне административно да консолидират подвластните им земи, благодарение на местните енорийски свещеници.

От друга страна огромната територия поставя проблема с прекалено голямата сухопътна граница, която трябва да се защитава ( от Нарвик до Осмо и от Колският полуостров до Курланд). За късмет на шведите, по-голямата част от сухопътната им граница се намира отвъд или близо до Полярният кръг, което прави воденето на офанзивни действия от срана на кой да е враг в един логистичен кошмар, способен да стопи всяка многохилядна армия до няколко-стотин души. Както показва военната история на Швеция, войните, които тя води, винаги са концентрирани във възможно най-южните области, достъпни на шведската армия – Померания, Ливония, Курланд, Прусия, Южна Дания. Именно и в тези територии са концентрирани най-сериозните опити за установяване на стабилни крепости и гарнизони от страна на Швеция.

Като цяло, огромната територия, съчетана с изключително ниския брой население, превръщат Швеция в една държава, която трудно може да си позволи дълга, изтощителна война, както и поддържането на достатъчно голяма армия, която да защити евентуалните имперски претенции на Швеция.

По този критерий, Шведите, що се отнася до териториална цялост отговарят на изискването за „империя” (Изключвайки Русия, Швеция е най-голямата Европейска държава към средата на XVIIв.), но малкият брой население и произтичащите от съчетанието „много земя-малко поданици” фактори, по-скоро определят мястото на Швеция като голямо северно кралство, но не и като империя, в каквато малко по-късно ще се превърне шведският съсед на Изток – Русия.

5. Швеция и нейната Армия

Шведската армия е основният инструмент на кралете от дома Васа за поддържане и осъществяване на техните планове и амбиции, Изграждането на тази армия започва още по времето на Густав Васа и продължава непрекъснато по времето на неговите наследници – Ерик XIV, Йохан III, Зигмунт и Карл. Всеки един от тези крале се опитва да наложи своята собствена гледна точка за това как трябва да изглежда шведската армия, но реално, техните идеи за реформи, засягат по-скоро маниерът за водене на военните действия, а не начинът по който се рекрутира и организира армията, Едва по времето на Густав II Адолф се залага цялостна концепция за реформа както в сухопътната армия, така и в областта на морското дело. С помощта на Аксел Оксенстиерна и Херман Врангел, Густав Адолф се заема да реформира военната машина на Швеция, след като кралството търпи унизително поражение от Дания през 1613г. Променя се начина по който се набира армията – от средновековната система на опълченията, се преминава към система на жребий – 1 на всеки 10 селяни (или 1 на всеки 20, за тези, живеещи под властта на аристокрацията) трябва да се яви, когато бъде повикан от краля. Жребия се тегли от комисия, съставена от представители на местната общност – първенци, енорийският свещеник, местният бирник. Така събраните рекрути се подреждат по полкове и подразделения, групирани така, че мъжете от едно населено място да се сражават заедно в един отряд, с цел да се постигне по-висок морал и по-добри отношения между войниците. Освен системата на набор, краля променя и схемата, по която се обучава армията, както и въвежда нови за шведите техники на стрелба и подреждане по време на боя, заимствани от Нидерландската армия, Густав Адолф е обявен за бащата на мобилната артилерия, с въвеждането на леки, бързоподвижни оръдия, които лесно маневрират по бойното поле. Комбинацията от ефективна огнева мощ и висок боен дух превръщат шведската армия в най-добрата армия в Европа до средата на XVIIв.

След почти катастрофалната Сканска война, новият шведски крал – Карл XI се заема да реформира армията. Променена е системата на набор – вместо по списъци и теглене на жребий, армията се набира, като всяка отделна провинция в империята е задължена да осигури и поддържа 1200 пехотинци и определен брой конници, а за крайбрежните провинции в Скания остава да издържат екипажите на шведският флот. В замяна на това, селяните, които плащат за издържане на флота и армията, получават сериозни данъчни облекчения. Така, лишавайки се от някои данъчни постъпления, Швеция си осигурява една самоиздържаща се армия от 66 000 души, която по-адекватно би отговорила на нуждите на страната във време на война. Увеличава се и флотата, която вече е най-голямата в Балтийско море – 49 бойни кораба. Но започналата през 1700г. Голяма Северна Война, доказва, че въпреки по-добрата си армия, Швеция няма как да спечели война на 3 фронта срещу 6 държави. Основният минус на Шведската военна машина е невъзможността за осигуряване на достатъчен брой подкрепления, заради ниският човешки потенциал, с който разполага кралството. В крайна сметка, се оказва, че Швеция няма нито човешкият, нито финансовият потенциал да поддържа голяма армия за дълъг период от време. Качеството на шведската армия я прави една наистина имперска армия, но нейното количество и постоянната нужда от наемане на чужди войски за да запълват пукнатините по фронтовете, на които Швеция воюва, я правят един верен, но несигурен инструмент, който се оказва недостатъчно средство за поддържане на прекомерните претенции на шведските крале.

6. Крал на Швеция или Император на Севера?

Не на последно място, е важно да видим каква е титулатурата на Шведските владетели, за да разберем, дали те самите претендират за имперско достойнство или не.

Ето как е изглеждала самата титла: По Божията Воля, Крал на Швеция, Готите и Вендите, Велик принц на Финландия, Херцог на Скане, Естония, Ливония, Карелиа, Бремен, Верден, Щетин, Померания, Кашубия и Вендия, Принц на Берген, Господар на Ингри и Висмар, Граф-Палатин на Рейн, Херцог на Бавария, Гюлих, Клев и Бер.

Нека да разгледаме компонентите на кралската титулатура. На първо място стои титлата „Крал на Швеция”. За времето си, когато владетелите са все още крале на този или онзи народ, свързването на титлата с определена земя, а не с определен народ е необичайно. И все пак, в случая, по-важното е, че става дума за „крал” а не за „император” на Швеция. Прието е, че в Католическа Европа има само един император и реално никой друг владетел до Наполеон, не е претендирал за същото достойнство. Но изхождайки от факта, че Швеция не е католическа, а лутеранска страна, мотива за единоначалието на императорският институт автоматично отпада. Друг е въпроса, до колко е тежала императорската титла тогава, макар че, съдейки по действията на германските принцове, не титлата, а военната сила на Хабсбургските императори, са ги карали да се съобразяват с мнението на Виена. И така, спорно е до колко шведските крале наистина са имали респект от императорите във Виена, или пък отказа им от имперска претенция, се дължи на простият факт, че те никога не са се опитвали да бъдат императори.

Но да продължим с останалата част от титлата… „Крал на Готите и Вендите…” Това е явно продължение на прастарата традиция, шведите да схващат себе си като преки потомци на древните готски крале, които се преселили на юг и основали първите средновековни държави. Интересна е претенцията за „Крал на Вендите”. Венди е името, което в германските народи замества познатото ни „венети” т.е. западните славяни. По това време западни славяни са поляците, чехите и померанците. И тук можем да тръгнем в три посоки:

1. Претенция към чехите, като западни славяни и протестанти. Особено след договорите от Вестфалия, когато всички признават Бохемия за неделима част от Хабсбургската монархия, е малко вероятно шведите да поддържат претенции в тази насока и по мое мнение, разсъждения в тази насока са излишни.

2. Претенции към оляците. Тук не трябва да се забравя, че крал Зигмунд Васа е крал и на Швеция и на Жечпосполита в продължение на почти десет години. Ако приемем, че неговите наследници продължават тази претенция, тогава всичко би се наредило. Но нещата не стоят точно така. Всъщност, полските крале са тези, които претендират за трона на Швеция и това продължава чак до 1660г., когато след Сканската война, Полша се отказва официално от всякакви претенции към шведския трон.

3. Така ни остава само един възможен и най-вероятен вариант – претенцията да засяга померанските венети, които са славяни, протестанти са и се намират под пряка шведска власт, но тъй като не принадлежат към нито един от двете германски половини от подчинените на шведите народи – германци и скандинавци, властта над померанците се полага да бъде орегулирана чрез отделна титулатура, а именно „Крал на Венедите”.

„Велик принц на Финландия, Херцог на Скане, Естония, Ливония, Карелиа, Бремен, Верден, Щетин, Померания, Кашубия и Вендия, Принц на Берген, Господар на Ингри и Висмар…” тази част от титулатурата засяга завзетите в периода 1611-1660г. земи, както и Финландия, която е владение на Швеция от 1249г.1 Реално тук не се изразява никаква друга претенция, освен над земи, които вече се намирали под властта на Шведската корона.

Остава ни само последната чат от титлата – „Граф-Палатин на Рейн, Херцог на Бавария, Гюлих, Клев и Бер” . Тази част изразява претенциите на Дома Палатин-Звейбрюкен, който е кадетен клон на дома Вителсбах – владетелите на Бавария и Рейнският Палатинат – т.е. кралете Карл X Густав, Карл XI и Карл XII, добавят към титулатурата си една претенция, на която семейството им има наследствено право и не означава някакви дълбоки завоевателни стремежи и амбиции от страна на тези владетели.

След този кратък анализ на цялостната титулатура на шведските владетели, става ясно, че нито един от тях не е поставял реална претенция за императорско достойнство и че единствените титли, за които Дома Васа претендира, се отнасят към земи, които те самите вече са завладели. Следователно, по този критерий, няма как да говорим за Кралство Швеция като за Шведска Империя.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В заключение към горепосочените фактори, ще си позволя да разгледам и термина с който шведската държава окачествява този период от своята история – Stormaktstiden, което на български се превещжда като „Държава на Силата” (или по-подходящият в случая английски термин „Power State”). Става дума за Швеция като Велика Сила, каквато тя действително е през XVIIв., но не и за Империя. Всъщност, терминът „Шведска империя” е наложен от западноевропейската, и по-специално английската историография, по един характерен за нея модел – да определя всяка държава, която се стреми към хегемония в определена част от света като империя. Както посочихме по-горе, търсенето на хегемония е част от идеята за империя, но не е цялата идея. Още повече, при Швеция това търсене за хегемония си остава по-скоро търсене, отколкото реално надмощия.

Съвкупността от гореразгледаните факти идва да ни покаже, че Швеция в периода 1611-1721г. е едно голямо и силно кралство, което постоянно се бори да надскочи собствените си възможности, но този „скок” става невъзможен заради множеството външнополитически и вътрешноикономически и социални прегради, които се появяват на пътя на Швеция. Прекаленото разтегляне на границите и невъзможността за дълготрайно поддържане на силна и боеспособна армия са основните но не и единствените причини за краха на шведските имперски идеи. Да, смея да ги нарека имперски, защото амбицията като такава съществува повече или по-малко ясно в делата на шведските крале, но тя си остава една възможност, която е на заден план в идеологията на Северната монархия, засенчена от идеята за превантивно разширяване, с цел да се разкъса обръча от врагове, който обгражда Швеция от всички страни. Тук можем да направим успешно сравнение между политиката на шведските владетели и идеите на Ришельо и Мазарен – издигане в ранг на велика сила и пробиване на вражеското обкръжение, достигане на естествени граници и отслабване на съседните държави. Това е една по-скоро превантивна, отколкото имперска политика, продиктувана не от някакви стремежи към върховенство, а от страха и дори параноята, така присъща на държавите, които в една или друга степен граничат с враждебни съседи.

Според моята скромна гледна точка, Швеция в периода на своята Златна Епоха е кралство, подобно на Франция и Англия, консолидирано и далеч по-обединено от владенията на Хабсбургите и на Жечпосполита, но институциите и системата на управление са характерни за кралските институции в Новото време и не притежават типичните за една империя черти, що се отнася до структурата и функциите на държавния апарат.

Александър Стоянов

Статията е публикувана в сп. Българска наука, септември, 2009 г.

Как бяха измислени “волжките българи”. Хронология и технология на измамата – Първа част

Известията  на неколцина средновековни арабски и европейски пътешественици за народите, населяващи средното течение на Волга и особено на арабина Мохамад Ибн Фадлан, популярно в България със заглавието си „Пътешествие до Волжка България” са  широко известни. Те са  крайъгълен камък на една от теориите  за произхода на българите – тюркската, която е  господствала в Европа почти 200 , а в България повече от 100 години. Почти няма известно име сред историците в Европа през XIX  и XX век, което да не се е повлияло в една или друга степен от пътеписа на Ибн Фадлан , а мълвата очевидно е успяла да премине  и  през дебелите зидове на атонските манастири, поради което   Паисий Хилендарски ще напише: „Тук във войната славяните победили, отново влезли в оная земя и се заселили край голямата река Болга, която тече от юг към север през Московската държава и се влива в Окиан-море. Поради тая река Болга, славяните се нарекли болгари — и до днес, и били в оная земя много години и времена до 328 г. от рождество Христово.”  Смятания  за патриарх на българската история  и основен глашатай  на тюркската теория Васил Златарски пише в „История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852)“:

„Първоначалната история на българите несъмнено трябва да търсим в историята на ония средно-азиатски турски народи, които са известни под общо име хун-ну (Hiong-nu, Hiung-nu) в китайските летописии и хуни ( — Hunni) у европейските автори…”.

Впечатляващо е, че всички историци, които твърдят, че българите са получили името си от името на река Волга не желаят да се съобразят с очевидния факт, че в древността голямата река е била известна на европейските  географи с името Ра, а преди началото на XVI век името на реката е било известно само с  няколкото си тюркски имена – Атил, Итил, Идел и Етилия, но за Волга никой не е чувал или чел. Че тюркската теория е изобретена от руските имперски историци, а личности като Златарски  и неговите последователи  само са я транслирали на български език, говори и факта, че веднага след като започва разкопки в Плиска през 1899 г., групата на Успенски, в която е включен и лекаря анатом д-р Богдан Еллих, започва трескаво да търси и анализира човешки  черепи в некрополите и първо ги сравнява с чувашки, казански и пруралско-монголски черепи. По-късно в изследването ще покажа с данни как очакването им за сходство се срутило с гръм и трясък. Истинско земетресение в хипотезите им предизвикало откритието в Плиска, че българите освен гръцки език са използвали и кирилица стотици години преди разпространената мълва за нейното създаване от митологичните братя Кирил и Методий. При разкопките на Голямата базилика вместо черти, резки и тюркски руни те откриват в строителните знаци върху каменни блокове множество латински букви и знаци на кирилица. Строителните знаци и надписи  като  ЖУЛ , ДЕЛАНЬ БАНЬ и други, в които е налична и графемата „Щ”, изключват всякаква вероятност те да са съставени от гръцки букви.   Както е известно, екипът на Успенски датира Голямата базилика във времето на  Муртаг, т.е. началото на IX век. Само че базиликите не се строят от граматици, а от майстори строители. Откритието  на Успенски означава, че за да се ползват строителни надписи на кирилица в ежедневната работа, тя е била част от  културата на местното население вероятно стотици години преди това.

Въпреки доказаната  несъстоятелност на теорията за тюркския произход на българите , тезата за кръвно родство между дунавските българи и волжките булгари продължава да се радва на голям  брой привърженици. „Булгаризъм” е  сравнително ново обществено движение, възникнало в днешния руски Татарстан, но разпространен и в съседна Чувашия, което изтъква тезата, че голяма част от днешните казански татари, които са  потомци на фадлановите волжки булгари са и роднини на съвременните българи. Основни  апологети на това движение са  Татяна Ярулина  и    Фархад  Нурутдинов, които обосновават тезата си с манипулирано фонетично сходство и  чрез  един  съмнителен руски превод на препис на преписа на тюркския исторически епос „Джагфар тарих”, имащ всички белези на оригинален труд, написан през втората  половина на XX век. Особено любопитен момент е, че татарските и чувашки поддръжници на тезата водят помежду си остри дискусии, като всяка страна отрича правота на другата да се нарича  наследник на древните булгари. Парадоксално е, че на езика на спорещите т.н. Волжка България звучи по начин, твърде далечен и различен за нашето ухо – на чувашки  еАтӑлçи́ Пӑлха́р  – фонетично „Атълшчи Пълхар”, а на татарски  –  Idel Bolğar,фонетично – „Идел Болфар”, т.е. „булгар” е руския фонетичен  вариант на оригиналното тюркско наименование.  Очевидно прелюбопитното обстоятелство, че звученето „булгар” е постигнато през услужливото посредничество на руския език, а както ще видим по-нататък – то се дължи на несъвършенството на куфическата арабска писменост, на която са написани арабските извори от X и XI век, не впечатляват с нищо изследователите. Претендентите за наши роднини също забравят удобно, че в латинските и гръцки извори, каменни надписи и метални печати от  V  до края на ХII век българите са наричани „вулгари”.

Пътеписът на Ибн Фадлан е станал популярен в Европа и Близкия Изток чрез включване  на отделни  негови фрагменти в съчинението на  персийския географ и енциклопедист Якут ал Хамави ар-Руми, т.е. Якут Римлянина (1178—1229) в книгата „Географски речник”. Малоазийски грък (византиец) по рождение, пленен от мюсюлманите като дете, Якут е живял, пътешествал и работил  главно в Близкия и Средния Изток. Умира в сирийския град Алепо,Сирия. Близостта до Византия е  причина „Географски речник” да получи широка популярност в Европа още през ХIV век.

През 1923 година в библиотека на гробницата на имама Али ибн Риза  в град Машхад, Иран е открит почти цялостен препис на фадлановия пътепис, т.н. Машхадски препис, за който се е мислило дотогава, че е загубен безвъзвратно за науката. Откривател  е  емигриралият от Русия лингвист  и специалист по Изтока Ахмедзаки Валиди Тоган. Башкирец по произход, роден в малко градче от Уфимска губерния – т.е. само на 200 км от Волжка България , един от лидерите на башкирското национално освободително движение 1917-1920 г. и  краен пантюркист.

През 1935 година правителството на Иран подарява на Академията на науките на СССР фотокопие на Машхадския препис. Фотокопието е много качествено и показва всички граматически особености на преписа. Черно бялата фотография не е успяла да предаде само спецификата на заглавието, което единствено е изписано с червен киновар от преписвача, спазвайки най-вероятно оригинала на Ибн Фадлан:

„Книга от Ахмад ибн Фадлан ибн Абас ибн Рашид  ибн Хамад,  клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите. Това е книга на Ахмад ибн Фадлан ибн  Абас  ибн Рашид ибн Хамад клиент на Мухамад ибн Сюлейман, посланик на ал Муктадир до царя на сакалибите, в която ни съобщава за това, което сам е видял в страната на тюрките, хазарите, русите, сакалибите, башкирите и други, независимо от различията на вярата им, историята на техните царе и положението на делата им”

През 1939 г. книгата е издадена  в превод на Андрей  Ковалевски и редакция  на  издателя акад. Игнатий Крачковски в обем 200 страници, от които само 34 съдържат текста на Фадлан. Останалите 166 са предговор, коментари, обзор на ползваните извори и много подробни руски и арабски указатели. Краят на записките на Фадлан липсва, на практика последната оригинална глава обхваща описанието на русите. Последната част на книгата – „При хазарите” не е оригинален текст от преписа, а е запазен фрагмент  от „Речника” на Якут ар Руми.  През същата предвоенна година А.В.Тоган издава книгата  в Германия. За кратко време  пътеписа се превръща в един от най-популярните текстове в света. Доказателство за което е и създаването на холивудската филмова продукция  „Тринадесетият войн”. Любопитен детайл е, че през 1999 година по идея на режисьора Майкъл Крайтън в Холивуд излиза друг филм със същото заглавие, а в образа на Ибн Фадлан се е превъплатил актьора Антонио Бандерас.

Един от най-впечатляващите факти, които се съдържат в книгата, е че от първия до последния ред Фадлан  нарича управителя на страната „малик ас сакалиб” – цар на сакалибите, а там където използва „цар на булгарите” става дума за жителите булгари, които обитават седалище на царя на сакалибите. Т.е. Алмъс едновременно  е цар на страната на сакалибите, в която управляват още четирима негови колеги, наречени също „царе” и едновременно е повелител/емир на седалището си, наречено Булгар. В заглавието, което както вече споменах е написано от самия автор и което може да се приеме за есенция на съдържанието – името на булгарите също липсва. Този факт е бил толкова поразителен за преводача А.П.Ковалевски и редактора акад. Крачковски, че те вместо оригиналното заглавие измислили нещо съвсем неутрално – „Пътешествие на Ибн Фадлан до Волга”. Съветските и руски учени пазят гробно мълчание по този особено важен въпрос повече от 70 години. Същото се отнася и за българските им колеги. Самият акад. Крачковски в предговора с половин уста отделя едно изречение за наименованието „сакалиби”, обяснявайки, че  за Фадлан това е обобщаващо наименоваие на северни народи. Което е невярно, защото и русите и народа вису са северни народи, но са споменати с конкретните си имена. Важно е да се отбележи, че навсякъде в превода името „сакалиби” е заменено със „славяни”. Можем да обобщим политиката на преводач и редактор  с едно известно правило на действие, характерно за болшевишка Русия: има сакалиб – има проблем, няма сакалиб – няма проблем. Ковалевски си е позволил още една манипулация – изписва името на народа „болгар”. Традиционно от времето на Татишчев  руската историография използва името „болгар” за означаване на дунавските българи, а „булгар” за волжките тюрки. Този дребен проблем е изправен във второто издание на книгата от 1956 година, а превода отново е на А. Ковалевски. След първото издание в СССР се провеждат множество публични обсъждания, на които се появяват критични бележки от страна на арабисти и специалисти по Изтока за точността на превода. Във второто издание вече е въведено ново изписване „булгар”, основателно е добавена тюркската управленска титла на царя на сакалибите „йълтъвар”, коригирани са някои лични имена, както и наименования, отнасящи се за племето „сувар”. На читателите, които си служат с руски език препоръчвам прочита на второто издание, а коментарите и бележките – от първото, което е обаче библиографска рядкост. Във второто издание „сакалибите” отново са си останали популярните „славяни”.

А.В.Тоган също издава книгата си с неутрално заглавие: ” lbn Fadlan’s Reisebericht ”, Leipzig. 1939. В. 24. N 3. „Доклад за пътуването на Ибн Фадлан”. Той е избрал обаче ангажиращо подзаглавие, което е далеч от оригинала : Aḥmad b. Faḍlān b. al-Abbās b. Rāšid b. Ḥammād) war der arabische. Autor des Reiseberichts über eine Gesandtschaft des Kalifen al-Muqtadir, die am 21. Juni 921 von Bagdad zum Hof der Wolgabulgaren aufbrach und dort am 11. Mai 922 ankam , Ахмад ибн Фадлан, автор на пътепис за едно посолство на халиф Ал Mуктадир, което тръгна на 21 юни, 921 от Багдад до столицата на волжките българи и  пристигна там на 11 май, 922 . Формално основание за манипулацията Тоган намира във факта, че списъка на фадлановите народи  в заглавието завършва с „и други”. По същество обаче в основата на безскрупулните му фалшификации стоят чисто политически мотиви. Тук допълнителната  уловка е, че на немски език дунавски и волжки българи се изписва по еднакъв начин.Тоган упорито защитава тезата, че волжките българи и дунавските са части от един народ. Най-общо казано, за него всички народи в Европа до Волга се делят на две огромни групи – тюрки и германци. През 1935 г. защитава докторска дисертация във Виенския университет по темата „Пътешествието на Ибн Фадлан до северните българи, тюрки и хазари”. През 1935-1938 преподава в Бонския и Гьотингенския университет. През 1939 година обаче Германия се оказва некомфортно място за пантюркисти и тогава благоразумно се премества да живее в Турция, където е арестуван и лежи за кратко в затвора за участие в нелегална тюркска организация.Почетен доктор е на университета на Манчестър от 1967 година. И така, след Малка България, Тъмна България и Голяма България, след дунавски българи, волжки българи и сребърни българи, пантюркиста Тоган въвежда в научен оборот още един вид българи – северните. За западноевропейските историци от първата половина на ХХ век  откривателя на Фадлановия пътепис – Тоган се превръща в говорител на истината от най-висш порядък.

За разлика от неутралните подходи  към заглавията в руските и немското издания, българското определно води класацията  по манипулативност  – „Пътешествие до Волжка България”, превод от арабски  Г. Наумов, ИК “Аргес”, София, 1992. ”  Ще дам  пример с кратък цитат от началото: „Тази книга е написана от Ахмад бну Фадлан бну Рашид, бну Хаммад, последовател на Мохамед бну Сюлейман и пратеник на Ал-Муктадир при царя на славяните. В нея той ни съобщава какво е видял в страната на тюрките, хазарите, руснаците [славяните], башкирите и други [народи] независимо от разликата във вярата им, историята на техните царе и състоянието на държавните дела.” Освен че липсват сериозни пояснителни бележки в изданието, още с първите редове чрез грешно поставяне на скоби.  читателя влиза в заблудждението,  че руснаците  са славяни, а в други бележки се твърди, че под славяни следва да се разбира българи. Манипулацията „сакалиби – славяни” въвежда в заблуда не само обикновения читател. Дори известния български историк проф. Йордан Иванов, който е познавал пътеписа на Фадлан от запазените фрагменти на Якут ар-Руми, през 1931 година възторжено ще напише абсурдното твърдение, че още през Х век дори на арабските пътешестевници е било ясно , че волжките българи са славяни. Това показва, че манипулацията „сакалиби – славяни” не е била изобретена от А.Ковалевски и Крачковски,  а те просто безкритично  са се  отнесли към заблудата,останала меродавна в Европа н продължение на векове.

Преписът на Ибн Фадлан е написан на куфическа арабска писменост. В  бележките си към първото издание А.Ковалевски отделя специално внимание и обяснява подробно проблемите при транскрипцията на неарабски наименования , които произхождат от  малко известни и непознати на арабския свят народи, каквито са тюрките,  и предаването им с арабската писменост. Така от бележките му научаваме, че проблеми  могат да възникнат с кратките гласни – краткото „А” може да се произнася като кратко „Е”, краткото „У” като”О” – така например е възникнал проблема при изписването на ”Булгар” или „Болгар”. При съгласните възможностите за грешки и манипулации също не са за пренебрегване: „Б” може да означава „П”, „Г” често се предава като „К”, объркване може да се получи при двойката съгласни „ДЖ” и „Ч” и други. От това също следва , че „Булгар” може да се прочете и като „Пълхар” и като”Болфар”, каквото е съвременното звучене на чувашки или татарски език. Ситуацията се усложнява още повече, когато пътешественикът е персиец, а в случая с пътеписа на Ибн Фадлан – и когато преписвачът не е знаел арабски и е преписвал механично, изпускайки на определени места точки под и над графемите, проблеми които А.Ковалевски изчиства едва с второто руско издание от 1956 година. За илюстрация на казаното ще дам пример с един и същ израз, взет от различни издания на книгата:

Руско издание от 1939 г.: „ Когато пристигна писмото от Ал-Хасан, синът на Балтавар, царя на славяните …”

Руско издание от 1956 г. : “Когато пристигна писмото от Алмуш, син на йълтъвар Шилки, царя на славяните…”

Българско издание от 1992 г: “Когато пристигна писмото от Алмуш на Хазар, син на Балтацар – цар на славяните …”

Американско издание 1979 г. на университета в Индиана, превод от арабски: „When the letter of Almish ibn Shilki Yiltawar, the King of the Saqalibah  reached …”  ( Translation from the original Arabic into English is the work of James E. McKeithen, “The Risalah of Ibn Fadlan: An Annotated Translation with Introduction,” PhD dissertation, Department of Near Eastern Languages and Literatures, Indiana University, 1979)

Забелязва се пълното смислово сходство между руския превод от 1956 и американския от 1979 г., в текста вече присъства  тюркската благородническа титла „йълтъвар” – важно доказателство за тюркския произход на волжките туземци.  Американския превод твърдо се придържа към Машхадския препис и „сакалиби”  не са манипулирани в „славяни”.  Американското издание е особено важно за нас и с наименованието на т.н. „булгари” – Bulghars. Както се вижда, на английски изписването и фонетичното звучене на  волжките булгари е съвсем различно от дунавските българи, а звученето е почти идентично с татарското „Болфар”. Именно „булфар”, а не „булгар”  е наименованието на ценните животински кожи в Средна Азия на местните тюркски езици. Горните констатации получават потвърждение и от друг арабски пътешественик – Абу Хамид Ал Гарнати Испанеца, който посещава Булгар през 1136 година и се е докоснал лично до езиковите неволи на арабите с тюркските наименования и имена, който пише: “… А учените при тях се наричат БАЛАР, затова са нарекли тази страна БАЛАР, което означава “учен човек”, и това са го арабизирали и са започнали да я наричат Булгар.”

Да видим какво представлява т.н. „Волжка България” в началото на Х век, според първите изследователи – Ибн Русте и Ибн Фадлан, чиито впечатления са почти от едно и също време – между 910 и 922 година след Христа. Малка териториална област с малобройно население от 4 сродни северни тюркски племена, намиращи се в начален и съвсем примитивен процес на политическа консолидация под ръковоството на един княз. В същия начален етап е и процесът по приемане на новата религия – исляма. Волжките туземци имат щастието да обитават малка, но за сметка на това много атрактивна в търговско отношение територия  около устието на река Кама при вливането  и във Волга. Двете големи реки обединяват огромните си водосборни райони и заедно с големия брой пълноводни и плавателни притоци образуват гигантска транспортна мрежа, по която могат да се превозват и обменат стоки между Севера и Юга. Мрежата достига през Каспийско море до Кавказ и  Персия, удобно пресичайки Пътя на коприната. Успешната търговия и лесните пари са допълвани от дребни, но редовни обири на съседните племена. От север  традиционните експортни стоки са ценни дивечови кожи, роби и млади проституиращи жени, от юг  – живи селскостопански животни, плодове, подправки и занаятчийски произведения.  Същевременно волжките тюрки се намират под политическата зависимост на хазарския хаганат, ситуиран между каспийското устие на Идел и западните брегове на Меотидското езеро. Тази зависимост е по-скоро символична, тъй като освен плащане на данъци и едно заложничество на сина на царя, тя не е свързана с  други отрицателни последици за местните хора. Според Ибн Русте народа балкар (ал балкарийа) се състои от три сорта: барсул, ескел и балкар. Използването на думата „сорт” означава близко родство между тях.Тук е необходимо да отбележа отново, че верни на манталитета си да манипулират,  руските преводачи отново са записали народа като„булгар”. Според Ибн Фадлан, Алмъс е цар на 4 народа, като са назовани три от тях: булгар, суваз и аскал. Ако обощим сведенията на двамата ще забележим, че „асгал” съвпада с „аскал”, „балкар” с „булгар” ,  останалите два са „суваз”  и „барсул”.

Останките от някогашните градовете Булгар, Суваз/Сувар и Биляр дават една добра представа за големината на владението на Алмъс. Средновековния град Булгар се намира на 70 км южно от Казан и на 4 км от Волга, близо до днешното село Приволжский. Град Биляр се намира в непосредствена близост до днешното градче Билярск, на 90 км североизточно от Болфар и 45 км  от брега на река Кама. Средновековния Сувар е ситуиран в околността на съвременното село Кузнечиха  – намира се на 45 км югоизточно от Болгар и на 60 км югозападно от Биляр. Сведенията на Ибн Фадлан напълно доказват разположението и разстоянията между тези три най-важни места. Ето какво ни е написал Фадлан: „Пристигането ни при него беше в ден неделя, когато беше изминала 12-ата нощ от месец мухаррам, година триста и десета, а разстоянието от Ал-Джурджания до него беше 70 дни. Ние останахме в юртите отнеделя до сряда. Те бяха определени специално за нас. Чакахме, докато се събраха царете, предводителите на неговата страна, за да присъстват на четенето на писмото на халифа. Когато настъпи четвъртък и те се събраха …”

От текста се вижда, че от неделя до сряда вечерта пратениците са тръгнали от седалището на Алмъс към другите по-нископоставени царе и са се върнали в рамките на 4 дни. Можем да си представим алмъсовото владение като приблизителната територия между Русе, Разград, Силистра и река Дунав. От трите средища Булгар има стратегическо предимство пред Биляр и Суваз, защото се намира почти до река Волга. Не е случайно, че точно там  е определено мястото за акостиране на плавателни съдовете, заедно с тържище, складове и места за отсядане на търговците. Поради тази причина постепенно името „булгар” получава по-голяма известност и се превръща  в своеобразна търговска марка.

Материална култура

Във времето,  когато Голямата базилика в Плиска е една от най-големите и представителни сгради в Европа,  дворецът на Крум или Муртаг като архитектурнен план и строителна технология е копие на двореца на Диоклециан в Салона, а цар Симеон  е кесар или съимператор на Ромейската империя и в центъра на Константинопол  е издигнат  негов бронзов паметник, живота във волжкото владение на Алмъс  протича сякаш в епохата на Адам и Ева. Местните туземци живеят в палатки, палатка – но по-голяма от обикновените  представлява и „двореца” на Алмъс. Тухлата, керемидата, камъка и бетона са абсолютно непознати материали. Непознато е и дървото като строителен материал. Единствените дървени сгради са построени до пристанището и са собственост на руските търговци. Няма изградени пътища, липсват елементарни защитни съоръжения около населените места като ровове, насипи или стени. Затова и преводачът на руското издание в бележките си срещу името „Булгар” е записал – страна или град? Арабската дума за  град  е „мадина”, а Фадлан я използва само при споменаване столицата на хазарите. Както вече споменах, „булгар” при Фадлан има смисъл както за населено масто, така и за област, но авторът използва друга арабска дума – „балад”, което означава  страна или местност. Очевидно Фадлан е бил затруднен да използва думата „град”  за седалището на Алмъс, защото на практика град в общоприетия смисъл на думата няма , а вместо него е налице обширна равна поляна, върху която са разпънати шатрите на населението. Тук е уместно да припомня  подзаглавието на манипулатора Ахмедзаки Тоган, в което твърди, че пътуването на посолството е до „столицата на волжките българи”. Сто и десет години по-късно, през 1136 г.  Абу Хамид Ал Гарнати – Испанеца посещава Булгар и отбелязва наличието на голям прогрес –  Алмъсовата поляна вече има облик на град, къщите са построени от боров материал, а селището е оградено от дървена защитна стена, за която е използван  дъб.

Няма сведения от Ибн Русте и Ибн Фадлан, от които да съдим за наличие на развито занаятчийство – металообработване, керамично производство, килимарство и други. Последният споменава за интересни вещи, които е видял в шатрата на Алмъс – килими, скъпи съдове и брокат, но всички те са внос от далечни страни. Дори царския шивач е арабин, жител на Багдад. Сто години по-късно Абу Хамид  – Испанеца потвърждава, че ситуацията с металообработването не се е променила, металите и металните изделия продължават да се внасят от други страни. Ето какво пише той по този въпрос: „А тези мечове, които доставят от страните на исляма в Булгар, носят голяма печалба. След това булгар ги пренасят във Вису, където живеят бобрите, след това жителите на Вису ги носят на Йуру и те ги купуват за самурени кожи, за роби и робини.”  Тази сведения контрастират силно на ситуацията в Дунавска България – почти няма средновековно селище, в което да не е развита собствена металургия, металообработка и керамично производство. Противоречиви са сведенията и за селскостопанскаата култура на местните жители. Ибн Русте твърди, че ал-балкарийа са земеделски народ и отглеждат много видове зърнени култури, като пшеница, ечемик, просо и други. Същият автор обаче казва, че в страната им преобладават гъстите гори и блатисти места. Със сигурност можем да твърдим, че по това време владението на Алмъс попада изцяло в зоната на Великата тайга и лесостепите и степите се намират извън контролираната територия. Логично би било да мислим, че при тези климатични условия, производството на зърнени храни ще бъде проблемно, дори невъзможно. Ибн Фадлан потвърждава, че зърнените храни присъстват на местната трапеза и че хората ги отглеждат, без да отрича изрично, че част от тях се внасят от съседни страни. Сигурно е обаче обстоятелството, че местните  не умеят да съхраняват зърното и то бързо става негодно за консумиране и опасно за здравето. Ето какво пише Фадлан по въпроса:

„Всеки, който се жени или устройва някакво пиршество, необходимо е да поднесе на царя дар във вид на продукти в зависимост от размерите нагощавката, а след това дава и на гостите, като например медовина, набиз, пшеница, която не е съвсем добра, черна и воняща, а те нямат и помещенияда складират провизиите си, копаят кладенци и закопават храната си втях. По този начин само след като изминат няколко дни, тя се разваля и променя вида си, придобива мирис, така че вече не може да се ползва.Те нямат масло [маслинено, зехтин], нито сусамено, нито пък мас. Вместо тези мазнини използват рибено масло. Това масло отвратително мирише, а оттам и храната им.” Според Фадлан лошата и развалена храна е сериозен проблем здравето живота на туземците: ” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.” От този текст можем да направим определени изводи не само за ниското качество на живот, но дори и за интелектуалното ниво на волжките „българи”.

Според Фадлан лошата и развалена храна е сериозен проблем здравето живота на туземците: ” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни. В нея [в страната] те в по-голямата част от случаите умират от болки в стомаха, дори се стига и дотам, че това се случва и при кърмачетата.” От този текст можем да направим определени изводи не само за ниското качество на живот, но дори и за интелектуалното ниво на волжките „българи”.

Няма никакви данни за развитие на животновъдство във всичките му форми. По тази причина в диетата на местните липсва мляко и млечни продукти. Тази особеност контрастира рязко на известията на хронистите, че траки, скити и българи са традиционни млекопийци. Според двамата автори, хората на Алмъс ползват в ежедневието си коне, но изглежда, че нямат традиции в развъждането им.  Набавят си ги чрез грабеж от съседния народ буртас, чиито основен поминък е именно животновъдството, за което съобщава  Ибн Русте.

Външен вид

Без да описва отделно външния вид на местните хора, Ибн Фадлан ни е оставил достатъчно данни, по които можем да получим представи за техния облик. Маршрута на посолството започва от Багдад, преминава през Иран и заобикаляйки страната на хазарите се отлонява на изток към Средна Азия, след което прави завй на запад по посока на Атил, за да достигне до земята на Алмъс. Така пътя на Фаблан минава единствено през тюркски племена. Първата му среща с русите го впечатлява много и той описва техните характерни черти, с които те се открояват не само от жителите на Средна Азия, но и от „волжките българи”: „ Видях русите, когато пристигнаха по търговските си дела и се разположиха на р. Атил. Не съм виждал хора с по-съвършено телосложение от тяхното. Можеха да се оприличат с палми – с руси коси, с румени лица, с бели тела. Те не носят куртки, нито кафтани, но мъжете носят киси, с които те покриват едната си страна, при което едната им ръка остава навън.Всеки един от тях носи със себе си брадва, меч и нож, при това той никога не се разделя с тях.”  Откроява се и тяхното облекло, което е различно от всички останали, които живеят на левия бряг на Атил. Следователно можем да приеме, че „волжките българи” са антипод на русите – по-ниски, брюнети  и с тъмен, матов цвят на кожата. За  матовия   ( изглеждащ нездрав)  цвят на кожата Фадлан изрично е записал следното си впечатление:” Аз не видях между тях [нито един човек] да се изчервява, но повечето са болни.”

Впечатленията на Фадлан за външния вид на русите съвпадат с описанията на европейските хронисти за траките и европейските скити – хуни, алани, гети и др., т.е. за етническия микс на дунавските българи, които са  едри и силни хора. Археологическите разкопки на некропола край с. Кюлевча , датиран към първата четвърт  на IX век разкриват,  че 28%  от погребаните войни в масовия войнишки гроб са били с ръст от 1.80 м  и повече . Сред индивидулните погребания на обикновени хора също се срещат скелети с ръст над 180 сантиметра.

Когато в началот на ХХ век археолозите започнали да разкопават некрополи в Източен Туркестан и да откриват отлично запазени мумии на бели, русокоси и червенокоси хора, историците получили визулно потвърждение на твърденията на древните хронисти за характерния масов обичай на траки, илири и европейски скити да татуират телата си. В това отношение Ибн Фадлан  направил същото като Херодот, Страбон и Амиан Марцелин – описал силното си впечатление за татуировките на русите: „Мечовете им са плоски, с бразди по тях, франкски  и от крайчеца на ноктите до шията на всеки русин има нарисувани изображения на хора и предмети и на други подобни.”  Татуирането, като вековна традиция сред скити и българи било чуждо както за ал-балкарийа, така и за всички тюрки, които посолството срещнало по пътя си.

Нрави и обичаи

Ибн Фадлан е описал достатъчно подробно погребалните обичаи на волжките туземци: „И когато при тях умре мюсюлманин или когато почине съпругът на някоя жена хорезмийка, то те ги измиват според мюсюлманския обред, после ги карат на каруца – едвам-едвам, в ръцете им е поставено знаме, докато не достигнат мястото, в което ще ги закопаят. Като пристигнат там, те го свалят от талигата, поставят го на земятя, след това изкопават в тази линия гроб, правят и странична пещера и го погребват. Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.” На пръв поглед в текста става дума за обичай при погребване на мюсюлмани. Но Фадлан също е мюмсюлманин и очевидно необичайността на ритуала го е провокирала да го опише. Всъщност Фадлан е описал много добре спецификата на т.н. нишово погребение, при което след изкопаване на гроба се издълбава встрани ниша и покойника се поставя в нея така, че над него да има здрава ненарушена почва. Това изглежда е нещо съвсем ново и непознато за мюсюлманина Ибн Фадлан и по-скоро е свързано с културата на местните хора, преди приемане на исляма. Въпреки всичко последното изречение звучи обобщаващо, че погребалния обичай се прилага за всички жители, а не само за приелите исляма:” Така те [жителите] постъпват със своите мъртъвци.”

Нишовите погребения са непознати за културата на дунавските българи. При общо проучени  над 3000 средновековни гроба на територията на България, които са датирани VIII – IX век,  археологически разкопки са установили едва 20 нишови погребения (0.7%), от които в некропола при с. Кюлевча – 16, с. Ножарево   2 и Девня 2. И днес в България нишовите погребения се практикуват само от българските тюрки –  турци и татари. При българите мюсюлмани (помаци) от Западните Родопи обаче, нишовите погребения са непознати. Можем да обобщим, че Ибн Фадлан е описал един начин за погребения на хора, типичен за тюрките, а не за мюсюлманите.

Брак и секс

Траките, европейските скити и българите са известни със своето многоженство(полигамия), разбира се във времената преди приемане на християнството. Този факт винаги е впечатлявал съседните народи, които са били моногамни , особено гърците не пропускат възможност да пишат за екзотичните нрави на техните балкански съседи. И наистина, Фадлан свидетелства не само че русите, като истински северни скити  многоженци, но и фокусира вниманието си върху необузданите им оргистични  сексуалните  нрави. При т.н.”волжки българи” няма данни за такава полигамия, още повече, че ислямската религия не я забранява и възпрепятства.

Ибн Фадлан описва еднаквото крайно строго отношение към свободния секс, изневярата и педерастията на различните тюрски народи, които са абсолютно неприемливи за обществото им, а установините прояви се наказват безусловно със смърт. Ето какво е писал Фадлан за  огузите: „Те не знаят що е разврат, но ако забележат или разберат нещо, свързано с него, ще накъсат на парчета тази личност на две в най-буквалния смисъл. Съединяват клоните на две дървета, връзват човека на клоните и го пускат едновременно и намиращият се там се разкъсва.” За педерастията: „Педерастията и педерастът се наказват много строго. Действителен случай: веднъж в Кударкин  – правоприемника на  царя на тюрките, [някой си] от жителите на Хорезм се отбил при един стопанин за покупка на овце. Тюркът имал голобрад син. Хорезмиецът непрекъснато го ухажвал и го канел при себе си. Най-накрая, момъкът изпълнил желанието му. Тюркът незабавно подал жалба до Кударкин. Последният му наредил: “Събери тюрките.” Той изпълнил заповедта. Когато те се събрали [той] попитал тюрка: “Искаш ли да го съдя действително или наужким?” Той отвърнал: “Действително.” Заповядал му: “Доведи сина си!” Довел го. Той казал: “Би следвало и той, и търговецът, и двамата да бъдат убити!” Аналогична ситуация Фадлан описва и при хората на Алмъс: „Мъжете и жените влизат в реката, къпят се заедно голи и по никакъв начин не извършват прелюбодеяние, а за това няма и възможност. А който си позволи да блудства, независимо кой е той, оковават го с 4 железа [като палешници], завързват към тях и двете му ръце и двата му крака, а след това ги разсичат с топор, започвайки от тила и стигайки до бедрата му. Също така постъпват, ако провинилата се е жена. След това закачват всяко парче от него или от нея на едно дърво.” През средата на ХIII век Вилхелм (Гийом) де  Робрук минава през владенията на Златната орда от Константинопол до Монголия и пише почти същото за нравите на татарите в „Пътешествие до източните страни”: „Убийството на човек те наказват със смъртна присъда, също както при извършване на сношение не със своя жена.”

Законът за съдене на хората (Законъ соудный людьмъ) е оригинален акт на българското средновековно право, без  аналог във визатийското. Приема се, че ЗСЛ изразява българското обичайно право, адаптирано през нормите на християнската религия, т.е. става дума за закон от същия времеви хоризонт, в който се случва пътуването на Ибн Фадлан. От общо 32 члена текст  в ЗСЛ в  са предвидени 10 члена – от 4 до 13, които третират в детайли казуси, касаещи пълна гама сексуални отношения между хората. Забележителното е, че за никоя простъпка в областта на секса и изневярата между съпрузи не е предвидено смъртно наказание. Това е сигурна индикация, че между нравите на дунавските българи и крайволжките туземци няма никакви допирни точки.

“4. Който си има жена и сблуди с робиня, като се хване безчинницата, князът на тая земя трябва да я изгони извън земята и да я продаде в друга земя, а цената й да се раздаде на сиромаси.
Също блудникът трябва по Божия закон да се отстранява от божите раби, и до 7 години да се подложи на пост: извън Божия храм да стои две години във време на литургията; две години да влиза в черква само до светото Евангелие, а другото време да стои вън; други две години да служи литургията [само] до “Верую во единого Бога”; а в 7-ата година да стои на цялата [литургия], но да не взема (да не яде блажно); а като се сключи 7-ата година, да яде всичко. Длъжен е 7 години само хляб да яде и [да пие] вода.

5. Който [неженен] блудствува с чужда робиня, да плати 30 стънлеза (жълтици) на господаря на робинята, а сам той да се подложи на пост 6 години, както казахме и да не се продава. Ако е сиромах, против волята му имотът му да се даде на господаря на робинята, а сам да се предаде на речения пост.

6. Който чернец (калугер) блудствува, според светския закон да му се отреже носът, а според църковния – да му се наложи 15 години пост.

7. Който се ожени за своята кума, по светския закон и на двамата да се отрежат носовете и да се разлъчат, а по църковния – да се разлъчат и да се подложат на 15 години пост. А редът на поста е такъв: 5 години да стои вън, да плаче и да слуша литургията; 4 години да стои в черква до светото Евангелие; 3 години до “Верую во единого Бога” и 3 до края, и все да е на хляб и вода. Така, като се свърши срокът, в 16-ата година всичко да яде.
Същото наказание да получи оня, който обладае дъщеря си от светото кръщение; също и тоя, който се намери [че блудствува] с мъжетница.

8. Кога някой посегне на девица още девствена, против волята на родителите й, после, като се помирят, ако той пожелае да я вземе и родителите й се съгласят, да стане сватба.Ако ли той изведнъж вземе да не рачи, тогава, ако той е богат, трябва да даде на девицата за срам 6 литра злато, сиреч 72 стънлеза; ако подобни няма, да даде половината от имота си; ако ли е сиромах, да го бие съдията на страната и да го изгони от своята област. Да се подложи на пост 7 години, както писахме.

9. Който посегне на девица още девствена в пусто място и насилствено, гдето няма кой да й помогне, да се продаде, а имотът му да се даде на девицата.

10. Който посегне на девствуваща преди 20-ата й година, то да се продаде всичкият му имот и да се даде на девицата; също и ако някой стори подобното и на годената. А по църковния закон всички се подлагат на пост 7 години, както казахме по-преди за случая ат мъжетница.

11. Който посегне на сгодена девица и с нейна воля да е извършил това, да му се отреже носът.

12. Които извършат брак при кръвосмесителство, да се разлъчат.

13. Който има две жени, да напусне по-сетнешната с децата й и да се бие. А по църковния закон се подлога на пост 7 години.“

Писменост и език

Както вече споменах  общоизвестния факт , през периода IХ – X век за официалните случаи дунавските българи използват  гръцки език и кирилица в ежедневието, която е засвидетелствана по строителните знаци и надписи  от Голямата базилика в Плиска. На тази тема екипа на Успенски и Шкорпил е посветил цял раздел в изследването си за Абоба-Плиска от 1905 година, но по стара традиция фактите са  оставени бeз коментар и научно обяснение. Още от дълбока древност Балканите са люлка на богата и многообразна писмена култура. Тракийското и скитско монетосечене безусловно доказват наличието на писменост („тракица” и „скитица”), различна от гръцката. През IV век гетския епископ Урфила превежда Светото писание на гетски език и с това изпреварва латинския му превод  с повече от 70 години. През същия век скитът Етикус Истрос  въвежда в употреба още една писменост – глаголицата, използвана до края на ХVIIвек в западните часи на Балканския полуостров.

Няма писмени известия и археологически артефакти, че през Х век волжките туземци на Алмъс имат  писменост. Мюсюлманските проповедници, които пристигат в страната десетина години преди Ибн Фадлан четат корана на арабски, език, който местните хора дори не разбират. Арабската писменост започва да се използва за  надгробни надписи  едва в първата четвърт на ХIII век, когато фактически започва да се използва и камъка като строителен материал.

Езикът на волжките туземци  категорично е установен от известия на хронисти  и епиграфски паметници, а и от самия Фадлан –  този език етюркски, който се среща в няколко диалектни форми, използвани паралелно във времето. Съществува обаче теза, базирана само на предположение, че по времето на Фадлан езика не е бил тюркски, а става такъв след установяване на господството на Златната орда през 1236 година. В изложението по-нататък тази теза бъде отхвърлена с помощта на първокласни доказателества.

Тюркският филолог Махмуд ал Кашгари, (1029 – 1101) в своя труд „«Дивану лугат-ат-тюрк”(Речник  на тюрките)  привежда сравнителни данни за средновековните тюркски езици, в т.ч. и булгар и сувар един век преди експанзията на Златната орда.”Езикът на булгар, сувар и печенегите, които са близо до Рум е тюркски  с еднакви окончания”. Ето няколко стиха от  Кашгари на оригинален булгар език, записан на кирилица от руските преводачи и редактори:

Етил сува ака турур/Текат водите на Етил-река

Кайа туби кака турур/ На скалата се разбиват

Балък телим бака турур/Там  са много рибите  и жабите

Колун такъ кушарур/ Блатата също се пълни

Освен несъмнено тюрксата дума „йълтъбар”, на която ще се спра подробно малко по-късно, в целия си пътепис Фадлан е записал една-единствена оригинална дума на местните хора, която означава напитка от мед. Ето как изглежда откъса, взет от българското и американското издание на университета в Индиана:

„Докато се хранехме, царят нареди да ни поднесат напитка от мед , по тяхному тя се наричаше “суджув”, приготвена същия ден или същата нощ.”

„When we had eaaten, he called for a beverage made from honey which they call  suju, which takes a day and a night to prepare.”.

И така напитката от мед се нарича „суджув” или „суджу”, но въз основа на езиковедските бележки на руския преводач А.Ковалевски можем да я четем и като „сучув/сучу”. Медовината е продукт, който се произвежда от две основни съставки –  мед и вода, към които могат да се прибавят по желание някои подправки. Тя е воден разтвор на пчелния мед. На всички тюркски езици „су” означава вода (на чувашки е „шу”), която е едната основна съставка на напитката. Няма пътешественик от онова време, който да не споменава, че меда е основна храна за туземците и се среща  навсякъде из гъстите гори наоколо. Ал Гарнаги споменава изрично, че местните жители издържат на нечовешкия студ през зимата, само защото употребяват много мед и медовина: „А жителите на Булгар са най-издръжливите от хората по отношение на студа, защото в тяхната храна и питие  преобладава меда, меда при тях е много евтин.”

На тюркските езици „бал” означава пчелен мед. „Бал” !? – спомнете си оригиналното наименование на Ибн Русте на страната – „ал Балкарийа”, изопачено от руските преводачи на “Булгар”. Но и тюрксата дума  за сняг –„кар” се вписва учудващо добре в съчетанието „Бал – Кар”. Връх Елбрус е най-високият връх в Кавказ и Европа, ако приемем, че Кавказ и принадлежи. Връх Елбрус е заснежен през цялата година, там има много и постоянен сняг, върхът и планината”  стърчи изидигнат „кабардисал” над околния ландшафт. Страната, в която се намира се нарича Кабардин Бал кар, а преобладаващата част от местното население са тюрки. В днешна югозападна Турция се намира планината Болкар даг. „Бол” означава „много”, многоснежната планина е известно място за ски туризъм в Мала Азия.

По едно неслучайно стечение на обстоятелствата думата „medos”, която означава „мед” или напитка от мед е записана като оригинална хунска дума от Приск Тракиец, при посещението му в столицата на Атила през 448 тодина. И днес, след хиляди години във всички съвременни езици на територията на Европейска Скития думата „мед” продължава да звучи  без промяна като „мед/мьод”. Тази древна дума я откриваме и в предримска Тракия, една от съпругите на Филип Македонски е гетската принцеса Меда. За тракийското племе „меди”, което обитава долината на Долна Струма между южните склонове на Рила, Пирин, Славянка и крайбрежието на Бяло море се споменава в гръцките и римски извори още от V век преди новата ера. Тукидид  (455  пр.н.е.  ок. 397) : „…когато минавали през планината (идвайки) откъм одриската земя, (войските) отдясно имали пеоните, а отляво – синтите и медите”. (Thuk. ІІ, 98, 2.)Страбон (64 пр.н.е. – 23) „География” – Книга 7, глава 5: “Към дарданиатите принадлежат галабриите, на които е…, древен град, и тунатите, чиято земя се слива с тази на медите, тракийско племе на изток.” Тит Ливий споменава областта Медика, чиято локация е пак там:„Галската войска се била разположила около Десудаба в Медика, като очаквала да получи уговореното възнаграждение”. (Liv. XLIV, 26, 6-8; )

През Х век Константин Багренородни в съчинението си „За управлението на империята” свидетелства, че в средата на IХ век  по  местата  на някогашните меди обитават склавите „милинги”: „15. За славяните в темата Пелопонес за милинги, езерити и за плащания от тях данък, както и за жителите на града Майна и за данъка, плащан от тях

Славяните от темата Пелопонес във времето на император Теофил и на неговия син Михаил се отцепили, станали независими и вършели опустошения, поробвания, плячкосвания, пожари и грабежи. През царуването на Михаил, сина на Теофил, бил изпратен протоспатарий Теоктист, по прякор Вриений, за стратег на темата Пелопонес, с голяма и силна войска от тракийци, македонци и от останалите западни теми, за да воюва с тях и да ги подчини. Той подчинил и покорил всички славяни и други непокорни (жители) от темата Пелопонес. Останали само езеритите и милингите около Лакедемония и Елос.”  На гръцки език „μέλι” означава  – мед, а известието на Константин Багренородни потвръждава днешното съвременно значение на думата „мед”.

Епиграфски паметници

През 1720 г. на път за персийския си поход Петър Първи се отбива да разгледа развалините на средновековния град Булгар. Той  разпорежда да се изготвят точни копия на нагробните надписи и да се преведат на руски език. В изпълнение на неговата заповед са описани 47 надгробни плочи, от които само 3 били нечетливи. Известният натуралист и пътешественик Паллас, който е изследвал района също е описал плочите и данни за това са публикувани в първата част на неговия пътепис. Руският географ, пътешественик и историк  Василий Н.Татищев през 1743-1745 в качеството си на губернатор на Астрахан лично е провел теренни проучвания в района около Сувар и Булгар. Татишчев е и първият изследовател, който твърди, че местните хора са били тюркски народ. През 1767 г. около Булгар минава и Екатерина Велика, която на свой ред също не останала доволна от състоянието на средновековните останки и отново разпоредила на съответния  чиновник да се вземат мерки за опазването и документирането им. Изглежда, че точно между управленията на Петър и Екатерина Велика върху епиграфските паметници  е нанесен истински погром . Голяма част от тях са използвани като строителни материали за стопански и битови сгради. Основите на Успенската църква и камбанарията в Булгар са направени изцяло от надгробни камъни.

През 1815 г. в Казан избухва пожар и изгаря  сградата, в която се съхраняват описите на надгробните плочи, направени по разпореждане на Петър Първи. Работата по събиране и описване на плочите продължила – събрани били 200 изцяло запазени плочи и 400 фрагмента със  запазен текст, но почти до края на ХIХ се изпълнила само първата част от заръката на царя – дотогава никой все още не бил направил успешен опит да се преведе текста, написан на арабска писменост, без да се има дори бегла представа, че плочите са изписани с арабска писменост, но на два езика – арабски и тюркски. Едва през  1864 преподавателят в Петербургския университет Хюсеин Фейзханов публикувал три новооткрити плочи, откривайки  думи, които нямат арабско значение, а се срещат в съвременния татарски и чувашки езици. Откритието на Фейзханов ускорило работата на лингвистите по превода на плочите. Вече било ясно, че на арабски език са изписани  кратки строфи от корана, а на тюркски – имената на починалия, година на раждане и смърт или професия . Така върху фрагмент на плоча бил открит и най-стария надпис от 1223 година.Важен момент в изследването на тези паметници е монографията на руския изследовател Н.И. Ашмарин  от 1902 г., доказала тъждественост между булгарския и чувашкия език, а текстовете на част от паметниците започнали лесно да ги разшифрават на база съвременния чувашки език. През 20-те години на миналия век комисия от учени – А.Б.Булатов, Л.З. Залялетдинов, Н.Ф.Калинин и С.Е.Малов съставят три фотоалбума  с  253 изображения на 273 предмета от 13-14 век, 75 от които били с епитафии. Най-ранния паметник от тази сбирка  е от 1244 година. Изследван , напълно описан и преведен от Г. Ашмарин, днес той не съществува, тъй като вероятно е изгубен. В обобщителния доклад комисията е разделила паметниците на две основни групи, които се различавали по стил на изработване, език и размер . В крайна сметка изследователите стигнали до извода, че езиковите различията всъщност са диалектни разлики на един и същ език тюркски език. Особено ценна се оказала работата на Г.В.Юсупов, които написал дисертация, по-късно издадена като книга „Въведение в булгаро-татарската епиграфика”,1960 г., където паметниците са анализирани и класифицирани по хронология, типология и частично по езиковедски признаци. Работата на Юсупов се характеризира със строга документираност на източниците, оригинални интерпретации на текстове и въвеждане в научен оборот на съвсем нови надписи. Всички паметници от района могат да се разделят в езиково отношение на три вида: на арабски, на тюркски р-език и на тюркски з-език, като допълнително втюркския р-език се установили две –т/ж подразновидности.

Няколко примера за р/з ротации:  токуз / токур – 9 девет ; жуз/жур –  100 сто; съкез/съкер – 8 осем;  отуз/отур –30 тридесет. Така и Ибн Фадлан описва в пътеписа си една и съща река по два различни начина Джаушър и Джаушъз. Но за нас най-важен е следния цитат на Ибн Фадлан: „Царят премина през водно пространство, наречено Халджа, до река, позната му под името Джаушъз, и остана около нея два месеца, после поиска отново да премине по вода и изпроводи при хора, познати под името Сууаз, за да тръгнат заедно с него. Те му отказаха и се разделиха на две групи, едната от някакъв си род, която като че имаше цар по име Уираг.”  Чрез р/з ротацията ние разбираме, че народа „сууаз” всъщност означават народа „сууар” . Вече обясних, че корена на наименованието е „су” – вода. Сууаз най-общо означава водните ази/аси –  известна от миналато група тюркски племена, за които има голям брой  древни известия. Повечето от наименованията на племената от групировката на Алмъс съдържат в себе си основата – аз/ас : буртас   , аскал , сууаз. На днешен чувашки език „шу” означава „вода”. Ето така изглежда и схема  на диалектните разлики, в чиято основа е тюркската дума „вода”: „су” – „суваз” –  „шу” – „шууаш” – „чуваш”.

Междувременно се установило, че пожарът в Казан от 1815 година не е унищожил безвъзвратно списъците и описите, направени по заповед на Петър Първи. Копие от тях е запазено в Москва в картографски отдел на

ЦГАДА, със сигнатура ф.192, оп., ед.хр. 1/1. Оказало се също, че т.н. описи на Петър били известни на  много руски и европейски историци от края на ХVIII. Интересни данни за тях намираме в книгата на германския историк Антон Фридрих Бюшинг „Изследване на народите, живели от стари времена в Русия”, 1782  Хале  / Anton Friedrich Busching ,

” Abhandung von den Volern welche vor Alters in Rusland gewohnt haaben”. От десетте части на кригата, едната – № 9 – е посветена на „българи край Волга”. Бюшинг изброява 47 плочи, за които твърди, че само 3 не са четливи и ги сравнява с броя на откритите от Паллас, като намира че последния има списък с 49 плочи, от които също 3 не са четливи. Най – ранните надписи са от 1222 г. – 2 бр., от 1226 – 24 бр. (преди инвазията на Златната орда), а най-късните са от 1333 и 1341 година.

Управленска титулатура

Фадлан назовава Алмъс цар на  племето булгар с арабската дума „малик”. Царе или князе  са и неговите колеги – вождове на другите 3 племена, които са му формално подчинени. Но само Алмъс е наречен с древната тюркска титулатура „йълтъбар” на всички сакалиби. Древната тюркска титулатура е добре известна на учените изтоковеди. Тя е установена върху камък още през първата половина на VII век в един от орхоно-енисейските надписи и се отнася за висш военачалник на Източнотюркски хаганат. „Йълтъбар” се среща и върху паметника на Кюл Тегин (732 год) като титулатурата на военачалник на азите, пленен от Кюл Тегин, а сащо и като титулатури на предводителите на тюркските племена, присъствали на погребението му. Титулатурата се среща и в хроники за това време (Х век), отнасящи се за предводители на тюркски племана от района на Северен Кавказ.

Тюркската управленска титулатура „йълтъбар” е обсолютно непозната в средновековната история на дунавските българи. В един продължителен период от време те са известни от изворите, каменните надписи и металнит печати като архонт, канасувиги и базилевс, а ако приемем Именника на българските князе за истински паметник – и като князе. Само за около 40 години при Муртаг и Маламир управленските титулатури се дублират върху няколко каменни надписа – те едновременно са канасувиги и архонт, а Муртаг е титулуван в една миниатюра на Скилица и с древната тракийска титулатура „базилев” . „Базилев” е царска титла, документирана за пръв път в европейската история върху сребърна октадрахма на Гета(475 – 465 г.пр.н.е.), цар на тракийското племе идони .

Заключение

Това изследване имаше за цел да извърши сравнителен анализ към  определен  исторически момент (средата на Х век)  на материална и духовна култура, нрави, обичаи, език и писменост между дунавските българи и  група от сродни тюркски народи, известни в историографията като „волжки българи”. Основните данни са извлечения от хроники на преки участници в пътешествията.Установи се огромна разлика в степента на развитие на материалната култура между двата народа, която може да бъде измерена с цяло хилядолетие. С ръка на сърцето да попитам – какво би си помислил читателя за народ, който открива камъка като строителен материал през XIII век? С ръка на сърцето – аз сравнявам този народ със степента на развитие на индианците по Амазонка преди колонизацията на испанците. Но дори и ХIII век не е безусловно установен момент, че е започнал този процес. Архитектурните особености на строежите в Булгар показват, че  строителните решения и дизайн са заети от арабската строителна традиция, което е допълнителен довод, че архитекти и майстори строители в началото са били хора от арабския свят. През 1846-1848 година професорът от Казанския университет И. Н. Березин бил поразен от факта, че Булгар нямал външна каменна защитна стена дори и през епохата на Златната орда. Не е възможно  вечер да си легнеш в леглото като събирач на мед от хралупите на дивите горски пчели, а сутрин да се събудиш  архитект или изкусен майстро на монументални сгради. За това са необходими много столетия ежедневна практика.

Различията в духовната област, нравите и обичаите са драстични, без установени признаци на приемственост и заемане. Всички установени различия описват два народа, които никога не са имали пресечни точки в историческото си развитие. По убедителен начин  се доказа, че дори привидното фонетично сходство между „българи” и „булгари”  е плод на множество предразсъдъци, заблуди, манипулации и откровени фалшификации, а сред мотивите за извършването им не бива да се изключват и чисто политическите такива.

Вместо епилог

Само на 10000 км от „Волжка Булгария”, далеч в югоизтока на Африка живее племето суаз. Племето суаз е основен етнос на държаватаСуазиленд. А дали пък няма родствена връзка между волжките „суази” и едноимения африканския народ? Въпрос на обективно проучване и анализ. И нищо чудно, ако се окаже, че между волжките и африканските суази има по-близки сходства на култура и нрави, отколкото между нас, българите и тюркските  ни кандидат-роднини.  Предоставям тази идея безплатно на специалистите булгаристи Ярулина, Нурутдинов, и многобройните им български симпатизанти.

Към Втора част

Илиян Вълчанов

Източник: iliyanv.blog.bg