Автор: Д-р Венелин Бараков, историк

Българското общество през Възраждането представлява една устойчива, саморегулираща се общност. Макар и включено в социално-икономическата система на Османската империя, българите от този исторически период схващат себе си като отделност, различна от другите етноси в империята. Българският народ е без своя държава, без свои елит, без духовни водачи. Единствената му духовна опора са традициите. Чувството за общност се подхранва от езика, православието, от сходството в организацията на празнично-обредната система. Конкретните измерения на тази обредност включва почитане на едни и същи светци, култ към предците и към хляба, живот в рамките на една консервативна патриархална атмосфера на строго регламентирани норми на поведение. Отстояват се едни и същи етични отношения, сред които се откроява взаимопомощта във всичките й аспекти, споделяне на общата отговорност в плащането на данъци и налози на османската администрация, носенето и изпълнението на различни повинности(строеж на пътища, мостове, обществени сгради, военизирани и специализирани функции).

Българската общност не е представена в управлението на империята. Единствената активност, която й е разрешена, е стопанската. И българите съумяват, използвайки този ресор, постепенно да овладеят всички проявления на стопанския живот и да се наложат като доминираща народност в икономическия живот на империята. Стопанският ритъм се движи прогресивно, както на село, така и в градските селища, превърнали се в центрове на манифактурното производство. Българското село дава пшеница, месо, и най-вече вълна, която е необходима за производството на вълнени платове – основа за съществуването на най-големите еснафски сдружения в империята – абаджийските, които обличат населението на държавата и османската армия.

Животът на село е тежък, труден. Българското село през Възраждането не създава големи личности. Но то стои в основата на икономиката, без неговите продукти и суровини българската манифактура би била невъзможна.

Истинският кипеж, който отговаря на един нов за времето дух, се наблюдава в градските селища. Именно те обезпечават икономически раждането на новата епоха. Още от края на XVI и през XVI I в. трудът в тези селища се специализира в различни занаяти, отговарящи на нуждите на различни сфери от икономическия живот. През XVIII и XIX в. почти цялото стопанско развитие на империята е съсредоточено в български ръце. Българските занаятчии(строители, абаджии, ковачи, бакърджии, казаси, папукчии и пр.) още от XVI в. се обединяват в гилдии – еснафи, които се ползват със своя самостоятелност и са извадени от юрисдикцията на империята. Еснафските организации се превръщат в сърцевината на българските общини. Приемането на всеки нов член в еснафа гарантира неговото препитание – еснафа се грижи да има работа за всички, поръчките са по равно разпределени, изпълнява съдебна власт над своите членове.

Именно от средите на еснафите от края на XVI, през XVII и XVIII в., се ражда едно ново съсловие, което се превръща в основен двигател на българщината. То изтласква на заден план старото болярско съсловие и поема ръководството на социалния живот на българите. През XVIII – XIX в. То има вече активни обществени функции, израз на които са строежите на църкви в селищата, на читалища, на училища, на часовникови кули. Това занаятчийско съсловие е носител на нови прояви, то е отворено към знанието и света, то е грамотно и поощрява навлизането на книгата и просветителството в обществото, чрез привличането и назначаването на учители в общините. Това съсловие е поръчител и потребител на култура и изкуство, то стимулира развитието на художествените занаяти – иконопис, резбарство, ювелирство. Творческата активност на епохата и тласъкът, които получават художествените занаяти и приложните изкуства, придават на новото време една естетическа същност, превръщат Българското Възраждане в един културен феномен. И както бе сполучливо уловено от В. Свинтила, това естетическо отношение се превръща в начин на живот на българина. То обема цялото му ежедневие, бит, общуване и поведение. Стопански обезпечен, българинът се превръща в организатор и потребител на духовен и художествен продукт. Ето го новият човек, човекът на Възраждането, който възпитава у себе си и в семейството си едно достолепно поведение. Навсякъде е разпространено едно обществено съзнание, което поразява с примерите на достойнство, на честност, на трудолюбие, на раболепие. Това не може да не рефлектира върху организацията и отношенията в цялото общество. Кражбата е немислима, клеветата и покварата не съществуват. Който си позволи отклонение от нормата е подлаган на публично унижение, той е преследван, гонен, дори физически унищожаван.

Българинът в империята има своето самочувствие. И ако няма възможност да й се противопостави по насилствен или друг начин, той й се противопоставя естетически( както го е установил В. Свинтила). Той отделя големи средства, за да превърне дома си в една приятна и художествена атмосфера, в която резба, пластика, стенопис и разпределението на интериора, се комбинират по-между си с поразителен естетически ефект. Домът е негова крепост. И няма как неговия стопанин да не мисли и желае най-доброто за децата си. Пари не му липсват. От средата на XIX в. децата на заможните български занаятчии започват да учат в най-престижните за времето си учебни заведения – Николаевската гимназия в Одеса, Роберт колеж и лицея Галата Сарай в Цариград, както и университетите в Западна Европа. От тези среди ще излезе и проходи българската интелигенция. Това са хора, сред които се открояват Т. Каблешков, П. Волов, Г. Бенковски и др. Този аспект е много интересен, защото свидетелства за настъпването на нови процеси в обществото. Защото се наблюдава раждане и узряване на нов обществен тип, при който личностното съзнание започва да доминира на обществените нагласи. Този нов личностен тип демонстрира менталност от нов тип – непознат до тогава в еснафа и занаятчийското население на българските селища. Той търси форма и начини да се прояви. В това личностно ново съзнание се корени зародиша на българската буржоазия. Това е типа на интелигента, на модерната, осъзнатата личност.

Най-красноречивият и най-яркият пример за пробудена, напълно осъзната личност, представлява Васил Левски. Левски бе усетил и разбрал мисията си, още като монах в молитвеното уединение на манастирската обител. Беше тръгнал да я изпълнява, надвил болката и самотата. Без страх от друговерци и душмани. Някъде среща и увлича съмишленици, другаде просто разбиране, страх, колебание, неувереност. Свобода е забранена дума. Българите имат право да стопанска инициатива, но нищо повече. Те плащат данъци и създават занаятчийски произведения и стоки, предназначени за обширния пазар на Османската империя. Можем само да предполагаме, какво е изпитвала неговата неспокойна душа. С колко малко се задоволяват братята му българи. Нима къщата, имотът, занаята и търговията са достатъчни, за да се постигне пълнота на човешкият живот? Не е ли човекът така устроен, че да търси свободната инициатива, свободния размах на мисълта, свободното движение по българската земя, управлявана от българи? Нима примирението може да път на един истински вярващ човек и добросъвестен християнин? Записките в личното му тефтерче показват, че Левски е изпитвал съмнения, животът му е вгорчаван от дребнавото човешко мислене. Колебливостта на братята му, е била най-непоносимата му тежест. Той я носи години наред, бори с нея, използва различни методи – красноречие, личен пример, коректен е при събиране и изразходване на средства за революцията, като всеки похарчен грош съвестно го описва в бележките си. Някога нещата опират до сила и открита заплаха – решения, към които е прибягвал, за да не се провали революционното дело или да се разтури даден комитет. Висотата на неговата вяра и прозорливост му налагат твърдо поведение – той няма право да проявява слабост, да се оплаква, да се напива или да тъне в леност. Той е непрекъснато на път – делото трябва да бъде довършено веднъж за винаги до край, свободата не търпи повече отлагане. Поема страстният път към бесилката, която се превръща в символ на една унизена и деформирана нация. Достойно издържа и последното изпитание и увисва „със страшна сила” – силата на човешкия дух, устремен към свободата.

Тук не е необходимо да коментираме дейността му, заслугите му за революционното движение, които са всеизвестни. Желанието ми е да ви покажа другият Левски, личността Левски, така, каквато тя ни се разкрива от записаните в тефтерчето му бележки – едни от малкото автентични документи и лични вещи на Апостола. Левски е дълбоко вярващ човек. Такъв той остава през целия си живот, дори след като вече не е духовно лице, и след като напуска манастира, за да поеме по пътя на революцията. Ето какво е записал той през 1870 г.:
„Яко апостолов единонравнии и словенских стран учитилие, Кириле и Методие богомудрии, владику всех молите, вся езики словенских утвердити в православии и единомислии, умирити мир и спасти души наша”.
Левски е непрекъснато на път. При многобройните си обиколки и посещения на селища – градове, села и колиби, той е трябвало да се бори със времето, със студа, вятъра и жегата, с природата и нейните капризи. Най-често той пътува сам. Бил е предвидлив и си е записвал различни рецепти за лек, в случай на нужда. През 1871 г. той пише следните лекове в тефтерчето си:

„За клинов човек: костенурка – жаба, водна да я уловиш, че да я затвориш, и тя да ти снесе яйце, което ще го опечеш, пък яж и нищо друго.

За зъби: от трънка корен 3 грама, стипца, 1 чаша фасулова вода, 1 чаша ракия, па се тури в ново гърне да врат, но от чешма вода да врат, после вземи 3 камъчета бели да ги ногорещиш в огъня, па ги пусни в гърнето. Тогава зини над гърнето да върви парата в устата, че като поистине водата, вземи няколко пъти.
Сърце дето прияда като живо: вземи в устата си сол и като се напълнят устата със солена плюнка тури после в устата си и малко балсама, че преглътни

За жълтеница: мъртва коприва, тя е горчива, цъфти червено. От нея да нарежеш 25 грама в половин ока шише, че напълни шишето с бяло вино старо, после тури шишето вън на къщата да стои три денонощия. После на три сутрини да го изпииш. Подир всяко едно пиине да се изяда по 2 ореха и малко лимон с кората с залък. После една лъжица оцет да си изпий.”

Понякога терзания и съмнения изпълват душата на Апостола. Задавал си е въпроси, като всеки човек, изправен пред съдбата, пред трудностите по пътя, пред самия себе си. Когато самотата е натежавала, той е писал нещо много интимно, много човешко, разкривайки ни пътя на човек, понесъл кръстта:

„Току що се яви зората в един прекрасний майский ден. Излязох аз из одаята душевно много сокрушен. Кой може да ме утеши? Към кой мъдрец да се обърна със съвет да ми се яви? И тъй си мислех с много нетърпение и много аз мълчах. По сърдечното си влечение към Трапезица аз тръгнах.. Навред нам тихий ветрец вее.”

Разкъсван от между святото дело на българската национална революция и личните си чувства, Левски е изпитвал покруса; тъга е вледенявала сърцето му, без близък човек до него. Дългът изключва всяка слабост, всако отпускане, и Левски много добре си е давал сметка затова. Но има моменти, в който копнее за обич и топлина. Мисълта му се е отправяла към Карлово и родния дом, към живата му майка:

„Искам мамо да те видя и вси мили у дома. Но знамето ме не оставя. До кога ли ще мога, до кога? Сбогом мила, кой знай дали ще ме видиш вече жив. Но драга не щеш ме забрави, ако падна аз убит. Сал за тебе мисля, мамо, и се готвя за боя. Пред вразите ни във кръв ще се облея. Сбогом мила Чуй мамо, как затръбява тойзи глас за кървав бой. Но Вишний нек ни защитава, както прави всегда той. Сбогом.”

С полагането на основите на ВРО с център град Ловеч, Левски започва да изгражда стройна мрежа от революционни комитети от двете страни на Балкана. Координира дейността си БРЦК в Букурещ и използва комитетски пари за нуждите революционното дело. Бил е изключително добросъвестен. Ето какво пише той:
„От ноемврий, 25, 1871 г., захващам да водя точна сметка от дека какво взимам, и за какво ги давам”. Той послание не е загубило от своята сила и актуалност. Особено за днешните български политици. Не мога да пропусна да ви обрна внимание на организацията на самите комитети, като дело свято и отговорно. Левски е оставил следните записки:

„1872 г., преди април. Да си приготвят човек от всяка страна(комитет б.м.), готов представител, дето се повика да разгледва народните работи, върху които ще бъде упълномощен от мястото си, и да гласоподава.
Да се събират каси, под какъвто вече вид можат, от които пари ще се улеснява и преставителя докато отиде и да се върне.

Да се приготвят някоя друга къща или хан, т.е. място у наши хора, дето да се намира за всеки по-малко сено и ечемик, та кога замине наш човек със знакът си, по което ще се познава, че е наш човек, и тогава ще се приима в такова място, щото да не бъде пред очи на правителството(т.е. турската администрация –б.м.). Таквиз места трябва по-скоро да се приготвят, че не дай боже ако би се компрометирал някой да има място за укриване; също от тук за друго място.

Да се привързоват град със град, село със село, с по един човек по-разбран и бестрашлив, който ще работи по вишегласието на техните си; ни една дума няма право да изрече, докато се не пита от техните си и да му подпишат.

Едно място до друго кога се изпраща пратеник с писмо, без знак да не се приема и изпраща, защото може да се случи някоя измама. Па от същите работници(т.е. комитетски дейци – б.м.) днес е добър и постоянствува, а утре може да не. Имаме примери.

Трябва да се издирват воеводи – учени или прости. Има ги. Който са хайдутували по година-две. На които ще се казва по нещо, според човека, а комуто не е никак за казване – поради неговите слабости – било пиянство или тайна не може да удържи – за таквиз трябва да им се бележи мястото дето живеят,когато потрябват да го знае къде е.
Всичките дейци трябва да си разподелят работата, кой за каквото може: един има влияние между гражданите и чорбаджиите, други между селските учители, чорбаджии и пр. Всичките в една точка и от време на време да им се иска работата; също и градовете ще предават работата си в друга по-голяма точка.

„На издайниците – им кажи, че знаем делата им..”

Пътят на Левски върви от манастира, през учителстването до прегръщането на идеята за въоръжена борба срещу чуждата обществена и политическа система. Но това е и борба срещу определени мисловни нагласи, срещу един обричащ на дискриминация и правото на свободно изразяване на волята манталитет, чийто изразител е структурата на късната Османска империя. Левски осъзнава, че османските управници и администрация, са спирачка пред собственото българско развитие, и че конфликтът българи – турци е не толкова етнически, не толкова основан на верската нетърпимост, колкото чисто обществен, създаващ напрежение от бавните реформи в Османската империя, които не позволяват развитието на новото, личностното, прогресивното. А такива обществени структури се формират. Това е прохождащата българска буржоазия и нейното първо проявление – българската интелигенция. Не случайно хора като Каблешков, Волов и другите прегръщат идеите на Левски, именно те, а не българското еснафство организират и провеждат Априлското въстание – върховна проява революционната мисъл през Възраждането, но и най-пълното свидетелство за оформянето в българските земи на нов обществен слой. Това е българската буржоазия. Тя се ражда в учебните заведения на Русия, Запада, Османската империя, постепенно узрява, натрупва самочувствие, и, заявява категорично своите претенции да управлява и взима решения на етническата й територия – земите, населени с българи. Половинчатите реформи в империята не я удовлетворяват. Българската буржоазия иска ръководството на обществения, политическия и икономическия живот. И тук е вече конфликтът буржоазия – еснаф. Конфликт, който ще доведе до крушение и разорение на българското занаятчийство в първите десетилетия след Освобождението. Но това е друга тема. За нас е по-важно констатирането на онези психични нагласи у личности като Каблешков, Бенковски, Волов, Дюстабанов, които ги принуждават да изберат революцията, и в крайна сметка саможертвата, пред ограничените възможности, при които ги поставяха тогавашните обществени условия в Османската империя. Възможности, които не могат нито в една сфера на живота да удовлетворят техните пораснали амбиции. Така Априлското въстание се превърна и в първата, най-ярката изява българската буржоазия, разтърсила мислещия свят на Запад и в Русия. А заедно с това и началото на края на цяла една епоха, на едно обществено съзнание, на един манталитет в българското битие – възрожденската.

Народе????? – бе написал в тефтерчето си Левски. Неговият живот протече в служба на Бога и българския народ. Той нито за миг не се отрече от името българин, не подмени доверието, което му бе гласувано като водач на народа за възстановяване на държавността и по възкресяване на българската културна идентичност. Институционализирана преди трагичния му край в такива обществени структури като възстановената църква и училище. Той бе пътувал много, бе пребродил българското етническо землище в качеството си на апостол. Апостолска бе и неговата мисия – да събуди духа и вярата на унижените си братя, да ги убеди с готовността си за саможертва и твърдост за препятствията и трудностите на пътя, да ги поведе към свободата със свян и чисто сърце, с плам и обич. Още приживе се бе превърнал в икона с освободителната си мисия, която проповядваше. През целият си съзнателен живот бе носил огромен товар – съдбата на един угнетен и подтиснат народ. Народ, който той много обичаше, който галеше с думите си и свободната си мисъл; той бе негов духовен пастир, а народът – негова рожба – най-голямата му любов. Левски бе прозрял бъдещето със смиреността си на вярващ човек, на истински родолюбец и борец за свобода. Беше достоен син на земята си, пламенна натура, твърд характер и неспокойна душа. Обикновен човек, нагърбен със спасително дело, с божия промисъл. Плати с живота си, за да имаме ние пример, който да следваме. Образец на истинско служение и християнски живот. Но неговата душа остана неспокойна. Въпреки всички панихиди и молебени, отслужени в негова памет. Пред нашата съвест стои още онова народе?????

Тези, които го наследиха, и продължиха българската национална революция, получиха в наследство и онова народе????? Те се удавиха в собствената си кръв по време на Априлското въстание и написаха с кръв името българин, така, че да се види в цяла Европа. Пример, който бе достойно последван от българското опълчение по време на Освободителната война от 1877-1878 г. Но онова народе????? остана да кънти във възобновената държавност, в строителите на съвременна България, в политическите битки и убийства, в самотната и дълга борба на ВМРО за национално обединение – най-важната външнополитическа задача, заради която България води Балканската война и участва в Първата световна война. Всеки един родолюбец или държавник, който избираше пътят на кръста, получаваше в наследство и онова народе?????, с което трябваше да се бори цял живот, често с цената на своето собствено съществуване. Такава цена плати и Борис III – единственият български управник, след епохата на средновековието, който успя да обедини всички българи под герба на българската държава, който изправи България на крака и я превърна в модерна и просветена държава.

Народе????? още дълго ще преследва всеки устремен към свободата ум. Пътят на кръста. Колцина се нагърбиха да го носят. Не да го яхнеш, не да избягаш в чужбина, а да го носиш. Ето го завета на Левски. Пътят на човека е пътят на кръста.

Автор: Ангел Ангелов (Щапаров Младши)

Ето че имало средновековен летописец, който изрично е написал, че Българите и тюрките са съвсем различни народи. Това е недолюбвания от “нашите” тюрколози бенедиктински монах Зигеберт – автор на исторически хроники, който живял през XI-XII в. и използвал стари сведения, писани от различни очевидци.

В една от неговите хроники тюрките и Българите изрично са отделени помежду си (ЛИБИ т.III, стр.41), от което веднага става ясно, че цялата тюркска теория за Българите е една лъжа, съшита с бели конци.

Изричното споменаване на турките отделно от Българите говори, че те изобщо не са били един народ, а два отделни народа, които имали много важна разлика помежду си: древните Българи се делели на множество отделни племена, а древните тюрки били едно-единствено племе, което почнало да се разпада на отделни племена векове след първата си поява в Европа. Факт е, че до VIII-IX в. никоя хроника не говори за отделни тюркски племена – народът турки или тюрки съществувал сам по себе си и няма древен летописец, който да е посочил, че е имало отделни тюркски племена по онова време!

С течение на времето обаче нещата се променили: Българските племена почнали да изчезват и да се превръщат в отделни народи, а тюркските племена тепърва почнали да се нарояват. Така в един момент, но не по-рано от VIII-IX в., се появило тюркското племе татари, с което някои чужди “учени” много обичат да ни свързват. Никой до днес обаче не е открил научни доказателства, че племе “татари” е съществувало преди X-XI в., а както се очертава няма и да открие!

Това означава че който иска да изкара Българите тюрки или татари, трябва да се заеме с една твърде жалка и срамна дейност – да редактира и поправя летописци като Зигеберт или да се преструва че техните хроники не съществуват, а в същото време да почне да пише свои съвременни “хроники” и да ги представя на учените като древни. Тази срамна работа обаче не е новост за тюрколозите – те са свикнали да я вършат (виж случая с фалшифицирания “летопис” ДЖАГФАР ТАРИХИ) и няма никога да спрат, докато някой политик с патриотично мислене не се заеме да ги спре! Вярвам, че България един ден ще роди такъв политик, ако не го е родила вече, понеже исторически и научни аргументи тюркската теория няма – има само политически и всички те са внесени у нас от чужбина!

Източник: shtaparov.blog.bg

Прочетете още: История и мит

Зловещата участ на момчето фараон

Откакто отворили вратата към богато украсената му погребална камера, животът на Тутанкамон, станал обект на догадки и спекулации. Днес историците смятат, че е възможно той да е бил убит и се опитват да разкрият извършителя отпреди 3350 години.

Стъпало от грубо издялан камък, открито в Долината на царете в Египет, довело до една от най-значимите археологически находки. От него започвало стълбището към гробницата на младия фараон Тутанкамон. Сензационната новина за откритието на британския археолог Хауърд Картър от ноември 1922 г. обиколила водещите вестници по цял свят.

Близо десетилетие било необходимо, за да се изследват и опишат всички богатства в гробницата, на които попаднали специалистите, въпреки че част от намереното останало непроучено. „Тайната на живота му все още не е разгадана – записал Картър. – Тъмнината постепенно се разсейва, но все още не се е отдръпнала.“
Повече от 80 години историците се опитват да се доберат до истината за смъртта на 18-годишния фараон. Има вероятност тялото му да се запази, ако се увие в синтетична материя, което би възпрепятствало по-нататъшните изследвания, а иначе единствените останали доказателства са доклад от аутопсия от 1922 г. и рентгенова снимка, направена преди 40 години. Но ключът към разгадаването на тайната е в тях и те поставят въпроса: бил ли е убит Тутанкамон?

Историците години наред изучавали египетски папируси с надеждата да открият сведения за него. Смята се, че той е бил син (или зет) на Ехнатон, десетия фараон от XVIII династия. По време на 17-го- дишното управление на Ехнатон (Аменхотеп IV) в Египет се стигнало до вълнения. Фараонът нанесъл удар на жреците, като затворил храмовете и забранил почитането на боговете с изключение на един – Атон, божество с неземна форма, изобразявано под формата на слънчев диск с излизащи от него лъчи. Ехнатон построил разкошна нова столица Ахетатон (днес Тел-ал-Амарна), но изграждането й разорило страната. Именно там, сред дворцови интриги и политически задкулисни игри, израснал Тутанкамон. След смъртта на Ехнатон животът на 9-годишния му син се преобразил. Жреците зачеркнали името на ненавистния владетел от страниците на историята, а и гробницата му не е открита до днес.

Сътресения и борби

Младият Тутанкамон вероятно се е вслушал в съветите на противниците на бащината му политика. Той възстановил традиционната религия и статут на жреците, като отново отворил храмовете за вярващите. На огромен камък в Тива, известен като „Стела на реставрацията“, бил изсечен следният текст: „Той възвърна всичко, що бе разрушено, за да бъде то паметник негов за вечни времена. С десницата си възцари ред из цялата страна и върна богиня Маат на мястото й. Намали престъпленията и възстанови страната, каквато бе в деня на Сътворението.“

Младият фараон се установил в старата столица Мемфис. Оженил се за по-голямата си полусестра Анхесенамон и вероятно се надявал на дълго и успешно царуване. Съдбата обаче отредила управлението му да продължи по-малко от десетилетие.

Загадката около смъртта на младежа само се задълбочила при първоначалното изследване на мумията. Тя лежала в 3 саркофага, поставени един в друг – най-вътрешният бил от ковано злато и фараонът бил с посмъртна маска на лицето си. Картър и помощникът му, д-р Дъглас Дери, професор по анатомия от университета в Кайро, се затруднили сериозно с отварянето на ковчезите. И когато най-накрая изкъртили с лост капака на последния от трите, те установили, че субстанция, подобна на смола, е слепила мумията със саркофага й.

За изваждането й Дери използвал длето, след което била извършена аутопсия с отделяне на главата от тялото и с разполовяване на торса по дължина. Не открили нищо особено. Кожата била твърда и напоена с лепкава смола. Дери не забелязал, че гръдната кост и част от ребрата били отделени преди балсамирането и не могъл да установи причината за смъртта.

Самата гробница на Тутанкамон показвала, че той е умрял внезапно. Тя била много по-скромна от обикновено. Най-вероятно е била строена за високопоставен египтянин, но е била реквизирана спешно за извършването на погребението и балсамирането на фараона в рамките на приетите за целта 70 дни.

Убийство?

Първите версии за убийство били изложени през 1968 г., когато мумията била изследвана отново с рентгенови апарати. Британският анатом професор Роналд Харисън разтълкувал снимките. Той забелязал необичайна костна деформация в лявата част на черепната кутия. „Рентгенографията показва, че парче кост се е отчупило от черепа – записал той. – Това може да означава, че Тутанкамон е умрял от мозъчен кръвоизлив, причинен от удар с тъп предмет по главата.“

Това все още не било убедително доказателство за убийство. Възможно е длетото на Дери да е откъртило парченце от шийния прешлен по време на първата аутопсия и то да се е забило в черепа. Друго обяснение предполага, че набързо извършеното балсамиране на Тутанкамон не е било направено прецизно, по каноните от времето на XVIII династия, и това би могло да е причина за отчупването на костта.

През 1996 г. американският египтолог Боб Брайър предоставил рентгеновите снимки на д-р Джералд Ървин, травматолог от университета в Лонг Айлънд. Той забелязал „тъмна сянка“ върху тях и предположил, че става дума за кръвен съсирек, вероятно причинен от удар по главата. Дали това доказателство потвърждавало убийството на фараона? Трудно може да се твърди със сигурност. Разположението на сянката показвало нараняване в долната част на тила – място, добре защитено от шийните мускули и не особено подходящо за хладнокръвно убийство.

Кой е желаел смъртта на фараона? Анхесенамон е имала най-лесен достъп до него, но всички древни изображения показват съпрузите като любяща двойка. Двете мумии на новородени в гробницата на Тутанкамон свидетелстват за усилията на двамата да се сдобият с наследници. Великият везир Ейе имал най-голям интерес да се отърве от младия фараон. Независимо че не е бил негов кръвен роднина, той го наследил на трона и взел за съпруга вдовицата му. Боб Брайър предполага, че Ейе е бил в състояние да организира убийството, защото точно той е контролирал достъпа до Тутанкамон.

Когато младият владетел пораснал и започнал да взема решенията си самостоятелно, влиянието на съветника е намаляло. Няма как той да не е осъзнавал, че този път жа- дуваният трон му се изплъзва. Ако съпругата на фараона родяла син и наследник, надеждите на Ейе за престола ставали неосъществими.
Другият заподозрян е Хоремхеб, главнокомандващ египетската армия и един от най-близките съветници на фараона. Човек без благороднически произход, но изпълнен с амбиции, той бил единственият придворен, който не оставил никакъв предмет за спомен в гробницата, което било проява на изключително неуважение. Самият Хоремхеб заел трона само четири години след смъртта на младия фараон и веднага заповядал да се заличат всички писмени свидетелства за Тутанкамон из цялата страна и навсякъде името му да бъде заменено с неговото. Според една доста правдоподобна теория възможно е Ейе и Хоремхеб съвместно да са замислили и извършили убийството на владетеля.

Противоречиви данни

С фактите, с които разполагат, историците не са в състояние да заключат, че Тутанкамон е бил убит. Според друга версия по въпроса на оригиналната рентгенова снимка, която Дери направил на мумията, се вижда вродена гръбначна деформация (сколиоза), а намерените в гробницата 130 бастуна подкрепят хипотезата. Ако младежът е страдал от недъг, ранната му смърт е лесно обяснима, загцото при тези обстоятелства древната медицина не е можела да го опази от чума или друга инфекция например.

На някои изображения обаче Тутанкамон изглежда в цветущо здраве, излязъл на лов в колесница с галопиращи коне и поводи, увити около кръста, за да може да мята копието с освободените си ръце. Това опровергава версията за неговия гръбначен проблем, но пък ражда нова. Той може и да е претърпял злополука, докато се е носел с колесницата си, което да е наложило отстраняването на счупените ребра и гръдната кост при балсамирането му. Предположението обяснява лошото състояние на тленните останки.
Голямото количество смола в саркофага подкрепя подобна теория. Ако смъртта е настъпила по време на лов далеч от двореца, вероятно наистина е било необходимо тя да е в изобилие, за да се прикрие миризмата на разлагаща се плът. Възможно е и владетелят да е паднал случайно от колесницата си, в резултат на което да е загинал под колелата й.

Въпреки че хипотезата за злополука е напълно вероятна, нищо не обяснява страха, обхванал двора след смъртта на Тутанкамон. Писмата, изпращани от вдовицата му Анхесенамон, са изпълнени с мрачни предчувствия и предупреждение, че заплахата идва от един слуга. Дали това би могло да се сметне за поредно доказателство в подкрепа на теорията на Брайър, според която бившият везир Ейе, поставил си за цел да стане следващият фараон посредством брака си с Анхесенамон, е търсеният убиец?

Можем да се досетим за душевното състояние на Анхесенамон от писмото й до владетеля на Хетия, съседна държава и заклет враг на Египет, в което тя го моли да прати в Египет своя син, за да се ожени за нея.

Отчаяните й слова като по чудо са запазени върху глинена плоча.

„Аз никога не ще избера мой слуга за свой съпруг – е написала тя. – Много съм уплашена.“

Египтологьт Боб Брайър от университета в Лонг Айлънд (вдясно) е поредният учен, претендиращ да е разбудил едно от най-старите неразгадани убийства. На пресконференция през януари 1997 г. той обявил, че убиецът на Тутанкамон не бил кой да е, а великият везир и негов най-близък довереник – Ейе.

Доказателството на Брайър се основава на медицинските данни, че Тутанкамон е бил убит с удар в тила, вероятно докато е спял. Ученият и колегата му д-р Джералд Ървин, медицински ръководител на факултета по радиологични технологии в университета в Лонг Айлънд, са уверени, че рентгеновата снимка също показва мозъчен хематом, довел до бавна и мъчителна смърт в резултат от нараняване.

Подозренията на Брайър паднали върху Ейе заради мотива и възможността, с които разполагал. Известно е, че Ейе е приемник на Тутанкамон и че се е оженил за вдовицата му, Анхесенамон. Тъй като фараонът не бил оставил законен наследник, според Брайър, Ейе е поставил съпругата му пред свършен факт.

Тази публикация достига до вас със съдействието на Бойка Денева

Прочетете още: История и мит  Сезон България

Сувенири пазят ключа към тайната за ранната смърт на Наполеон

Наполеон доминирал в европейската история цяло десетилетие. През последните си дни като заточеник на остров Света Елена той така и не успял да избегне смъртта, защото човек от близкото му обкръжение организирал убийството му. Вече се знае кой и как го е погубил.

Наполеон Бонапарт издъхнал в 17.49 ч на 5 май 1821 г. на остров Света Елена в Южния Атлантик. След аутопсията му лекарите обявили, че причина за смъртта било „заболяване, водещо до рак“. Той бил с разклатено здраве и през последните месеци състоянието му непрекъснато се влошавало. Лекарите и слугите описвали над 30 симптома, проявяващи се в различни комбинации и по различно време: прекомерно напълняване, изчезване на окосмяването по тялото, отоци по краката, болки в черния дроб и стомаха, опадане на зъбите, кървящи венци, чувство на слабост в краката, намален слух, влошено зрение и постоянна жажда.

Десет седмици преди да умре Наполеон, италианският му лекар Франческо Антомарки пише: „Състоянието на императора, който се чувстваше доста добре на 21 февруари, внезапно се влоши. Суха кашлица. Повръщане. Чувство на парене в червата. Обща тревожност. Безпокойство. Парене, придружено от мъчителна жажда.“ На следващия ден положението е още по-зле: „Кашлицата стана още по-остра и болезненото гадене не спря до седем часа сутринта.“

Отчаяни, лекарите се опитвали да прочистят организма на пациента с помощта на слабителни и предизвикващи повръщане средства. След свръхдоза от слабителното каломел вечерта на 3 май той получил пълна парализа на мускулите и изпаднал в безсъзнание. По мнение на човек от обкръжението му, генерал Гратиен Бертран: „Той не можеше дори да преглъща.“ Императорът изпаднал в кома и починал два дни по-късно. Погребали го на остров Света Елена, а почти 20 години по-късно тялото му било ексхумирано и препогребано в Дома на инвалидите в Париж.

В дните около смъртта му и повече от 130 години след нея никой не поставил под съмнение медицинската диагноза: според историческите сведения той е починал от рак на стомаха.
И случаят щял да потъне в забрава, ако императорът нямал навика да подарява на слуги и гости кичури от косата си като скъп спомен. Много от тях били съхранявани като ценни семейни реликви. Но едва през 1955 г. някой се сетил за тях. Шведският учен Стен форшувуд тъкмо бил прочел публикуваните дневници на Луи Маршан, слуга на Наполеон, когато открил несъответствия в подробния хронологичен разказ за последните месеци от живота на императора. Ако той бил починал от рак на стомаха, както твърдели историците, защо тогава Маршан не е забелязал никакви симптоми на заболяването? И как така е бил с наднормено тегло, като болестта обикновено предизвиква отслабване?

Ученият бил уверен, че не бърка в преценката си, а списъкът с противоречия, отбелязани при аутопсията: големият брой очевидно несвързани с болестта симптоми, кратките периоди на подобрение и последващото влошаване на състоянието, наднорменото тегло, подутият черен дроб – всичко насочвало към съвсем различна от официалната диагноза. Ако тя се окажела вярна, щяла да пренапише историята – дотолкова драматична и обвързана с политиката била, че Форшувуд съзнавал абсурдността да бъде приета без категорични доказателства.

Цели 20 години ученият изследвал съхранени кичури от косата от Наполеон във Франция, Швейцария, Англия, Русия и Австрия, като му се налагало да убеждава всеки собственик да му предостави материал за проучванията. Анализирани били общо 140 проби, първоначално от д-р Хамилтьн Смит в катедрата по съдебна медицина на университета в Глазгоу, а впоследствие в Института за изследване на атомната енергия в Харуел – Англия. Резултатите не изненадали форшувуд. Образците принадлежали на един и същи човек, който бил погълнал голямо количество арсен. Била разгледана и хипотезата за случайно отравяне – например до фаталния изход да се е стигнало заради вероятността брилянтинът, използван от Наполеон, да е съдържал арсен, или да е вдишвал арсенови пари от зелената боя на тапетите в стаята си. Но образецът от коса, взет след смъртта му, разсеял всякакви съмнения.

Ключ към тайната

След смъртта на Наполеон през 1821 г. главата му била избръсната, а неговият слуга Луи Маршан прибрал снопче коса в един плик и го отнесъл във Франция. Кичурът, дълъг около 8 см, разказва за последните шест месеца от живота на императора. Количеството арсен, постъпило в организма в определен момент, може да се установи чрез изследване на химическия състав на различни космени участъци от корена до върха.

Извод на криминалистите

Съдебномедицинските тестове показват как се променя концентрацията на арсен в косата (и в кръвта) в течение на месеци. Ако е известна датата, на която е взет образецът, специалистът може да възстанови цялата дължина на косъма и да изчисли с точност почти до ден кога арсенът е попаднал в организма. Ако концентрациите се различават значително, отравянето от външен източник като тапети или брилянтин е изключено. Системният прием на отровата би довел до постоянни нива на абсорбирате и е малко вероятно да пострада само един човек.

Маршан грижливо съхранил в плик кичур от косата на Наполеон, отрязан точно след смъртта му. Косъм с дължина около 8 см, запазен от наследниците на слугата, се превърнал в неопровержимо доказателство за последните шест месеца от живота на императора. Колебанията в нивата на арсена били не просто съществени, а направо поразителни. По времето, когато средната концентрация на арсен сред населението била 0,08 части на милион, данните за Наполеон показвали между 2,8 и 51,2. И в някои моменти арсенът надвишавал над 600 пъти допустимата норма.

Ексхумацията на Наполеон

На 15 октомври 1840 г., 19 години след погребението, ковчегът на Наполеон бил отворен пред официални лица и бивши приближени. После тленните останки били пренесени от остров Света Елена във франция за препо- гребване с държавни почести. Капакът на ковчега бил вдигнат за две минути и се говори, че хората ахнали при вида на трупа. Въпреки че не било балсамирано, тялото било като на жив човек. Вярно е, че то било поставено в четири ковчега – два от дърво, един от олово и един от калай. Обяснението за това, че било непокътнато, било друго: арсенът, който убил императора, забавил и процеса на разложение.

Работейки вече с Уейдър, председател на Международното Наполео- ново общество със седалище в Монреал, форшувуд подредил хронологично записаните от Маршан и лекарите симптоми, после ги сравнил с анализа по дни на концентрацията на арсен в косата на Наполеон. Съответствието било удивително. С повишаването на количеството на отровата и симптомите се задълбочавали. По-ранните образци показали същото. Бавното отравяне е било извършвано на периоди по време на изгнанието му.

Но не арсенът причинил смъртта на императора, а лекарствата за облекчаване на симптомите. В месеца преди да умре той пиел лимонада с добавен в нея винен камък, с който се целяло предизвикване на повръщане. Днес виненият камък е известен като калиева сол на винената киселина. Тя е силно токсична и разяжда лигавицата на стомаха. Освен това, вместо да стимулира, всъщност потиска рефлекса за повръщане, като по този начин има обратен ефект и лишава стомаха от естествената му способност да изхвърля отровите.

Приблизително по същото време са давали на Наполеон и питие с вкус на портокал, комбинирано със слабителното средство каломел. Това вероятно го е довършило. Една от съставките на напитката е масло от горчиви бадеми – източник на циановодородна киселина. Каломелът съдържа живачен хлорид. В стомаха той се свързва с киселината от напитката и така се образува живачен цианид. Ако не се изхвърли от организма чрез повръщане, съединението уврежда стомашната лигавица и впоследствие причинява парализа на мускулите – точна картина на състоянието, наблюдавано непосредствено преди смъртта на Наполеон.

Бавна смърт

От гледната точка на отровителя бавното убийство с арсен било най-добрият начин за отстраняване на императора. При внезапна негова смърт истината можела да излезе наяве и да разпали републиканските страсти във Франция, а бъдещето на Бурбоните, върнали си трона през 1816 г., щяло да бъде изложено на риск от нова революция. Много по-безопасно било постепенното отравяне, за да може влошаването на състоянието да наподобява хронично заболяване.

Кой е виновен

Събраните от Форшувуд доказателства били достатъчни за специалистите. През 1995 г. Министерството на правосъдието на САЩ обявило, че резултатите от изследванията на косата „говорят за отравяне с арсен“, а Скотланд Ярд изказали същото твърдение.

Но години наред френските историци отказвали да приемат доказателствата от съдебномедицински изследвания, проведени в други страни. През 2001 г. Уейдър можел вече да разкрие, че образците от косата на Наполеон са били изследвани и от д-р Паскал Кинц в катедрата по токсикология на университета „Луи Пастьор“ в Страсбург. Заключението на Кинц не оставяло място за съмнение: „Имало е излагане на високи дози, подчертавам, на много високи дози арсен.“

Но кой бил отговорен за убийството? Само двама души за целия период на заточението му имали достъп до храната и напитките на Наполеон: неговият слуга Маршан и придворният му, граф Шарл Тристан де Монтолон. Безспорната преданост на първия и липсата на мотив го изключвали от заподозрените. А Монтолон имал свои сметки за разчистване – веднъж императорът го бил лишил от дипломатически пост заради сключения от благородника неравностоен брак. Изглежда, че на Света Елена съпругата му станала метреса на Наполеон. Монтолон бил отявлен роялист, в отлични отношения с крал Луи XVIII и с брат му, граф Д’Артоа, бъдещия Шарл X. В миналото графът вече се бил опитвал да убие императора, организирайки атентат през 1800 г. Д’Артоа спасил Монтолон от наказание, след като последният присвоил пари, предназначени за армията. Възможно е да му е намекнал за връщане на услугата, затова Монтолон, по настояване на роялистите, доброволно решил да последва Наполеон на остров Света Елена. Той търпял ужасното положение на изгнаник и унижението на рогоносец само за да постигне целта си: смъртта на императора.

Но как е действал? Той е имал достъп до личните запаси от вино на Наполеон. Арсенът няма мирис и вкус, следователно императорът не е усетил нищо. През октомври 2002 г. неговият потомък Франсоа де Канде-Монтолон писал на Уейдър, за да признае вината на своя роднина.

Наполеон веднъж отбелязал, че „от величието до абсурда има само една крачка“. Смъртта му, ако не е била всъщност абсурдна, представлявала жалък край на живот, изпълнен с величие, слава и епохални дела. А границата между величието и абсурда понякога е тънка колкото човешки косъм.

Тази публикация достига до вас със съдействието на Бойка Денева

Прочетете още: История и мит  Сезон България