Ето че имало средновековен летописец, който изрично е написал, че Българите и тюрките са съвсем различни народи. Това е недолюбвания от “нашите” тюрколози бенедиктински монах Зигеберт – автор на исторически хроники, който живял през XI-XII в. и използвал стари сведения, писани от различни очевидци.
В една от неговите хроники тюрките и Българите изрично са отделени помежду си (ЛИБИ т.III, стр.41), от което веднага става ясно, че цялата тюркска теория за Българите е една лъжа, съшита с бели конци.
Изричното споменаване на турките отделно от Българите говори, че те изобщо не са били един народ, а два отделни народа, които имали много важна разлика помежду си: древните Българи се делели на множество отделни племена, а древните тюрки били едно-единствено племе, което почнало да се разпада на отделни племена векове след първата си поява в Европа. Факт е, че до VIII-IX в. никоя хроника не говори за отделни тюркски племена – народът турки или тюрки съществувал сам по себе си и няма древен летописец, който да е посочил, че е имало отделни тюркски племена по онова време!
С течение на времето обаче нещата се променили: Българските племена почнали да изчезват и да се превръщат в отделни народи, а тюркските племена тепърва почнали да се нарояват. Така в един момент, но не по-рано от VIII-IX в., се появило тюркското племе татари, с което някои чужди “учени” много обичат да ни свързват. Никой до днес обаче не е открил научни доказателства, че племе “татари” е съществувало преди X-XI в., а както се очертава няма и да открие!
Това означава че който иска да изкара Българите тюрки или татари, трябва да се заеме с една твърде жалка и срамна дейност – да редактира и поправя летописци като Зигеберт или да се преструва че техните хроники не съществуват, а в същото време да почне да пише свои съвременни “хроники” и да ги представя на учените като древни. Тази срамна работа обаче не е новост за тюрколозите – те са свикнали да я вършат (виж случая с фалшифицирания “летопис” ДЖАГФАР ТАРИХИ) и няма никога да спрат, докато някой политик с патриотично мислене не се заеме да ги спре! Вярвам, че България един ден ще роди такъв политик, ако не го е родила вече, понеже исторически и научни аргументи тюркската теория няма – има само политически и всички те са внесени у нас от чужбина!
Откакто отворили вратата към богато украсената му погребална камера, животът на Тутанкамон, станал обект на догадки и спекулации. Днес историците смятат, че е възможно той да е бил убит и се опитват да разкрият извършителя отпреди 3350 години.
Стъпало от грубо издялан камък, открито в Долината на царете в Египет, довело до една от най-значимите археологически находки. От него започвало стълбището към гробницата на младия фараон Тутанкамон. Сензационната новина за откритието на британския археолог Хауърд Картър от ноември 1922 г. обиколила водещите вестници по цял свят.
Близо десетилетие било необходимо, за да се изследват и опишат всички богатства в гробницата, на които попаднали специалистите, въпреки че част от намереното останало непроучено. „Тайната на живота му все още не е разгадана – записал Картър. – Тъмнината постепенно се разсейва, но все още не се е отдръпнала.“
Повече от 80 години историците се опитват да се доберат до истината за смъртта на 18-годишния фараон. Има вероятност тялото му да се запази, ако се увие в синтетична материя, което би възпрепятствало по-нататъшните изследвания, а иначе единствените останали доказателства са доклад от аутопсия от 1922 г. и рентгенова снимка, направена преди 40 години. Но ключът към разгадаването на тайната е в тях и те поставят въпроса: бил ли е убит Тутанкамон?
Историците години наред изучавали египетски папируси с надеждата да открият сведения за него. Смята се, че той е бил син (или зет) на Ехнатон, десетия фараон от XVIII династия. По време на 17-го- дишното управление на Ехнатон (Аменхотеп IV) в Египет се стигнало до вълнения. Фараонът нанесъл удар на жреците, като затворил храмовете и забранил почитането на боговете с изключение на един – Атон, божество с неземна форма, изобразявано под формата на слънчев диск с излизащи от него лъчи. Ехнатон построил разкошна нова столица Ахетатон (днес Тел-ал-Амарна), но изграждането й разорило страната. Именно там, сред дворцови интриги и политически задкулисни игри, израснал Тутанкамон. След смъртта на Ехнатон животът на 9-годишния му син се преобразил. Жреците зачеркнали името на ненавистния владетел от страниците на историята, а и гробницата му не е открита до днес.
Тутанкамон е бил заобиколен от влиятелни съветници. Великият везир Ейе (вляво) и военачалникът Хоремхеб (вдясно) били основните заподозрени за убийството му.
Сътресения и борби
Младият Тутанкамон вероятно се е вслушал в съветите на противниците на бащината му политика. Той възстановил традиционната религия и статут на жреците, като отново отворил храмовете за вярващите. На огромен камък в Тива, известен като „Стела на реставрацията“, бил изсечен следният текст: „Той възвърна всичко, що бе разрушено, за да бъде то паметник негов за вечни времена. С десницата си възцари ред из цялата страна и върна богиня Маат на мястото й. Намали престъпленията и възстанови страната, каквато бе в деня на Сътворението.“
Младият фараон се установил в старата столица Мемфис. Оженил се за по-голямата си полусестра Анхесенамон и вероятно се надявал на дълго и успешно царуване. Съдбата обаче отредила управлението му да продължи по-малко от десетилетие.
Загадката около смъртта на младежа само се задълбочила при първоначалното изследване на мумията. Тя лежала в 3 саркофага, поставени един в друг – най-вътрешният бил от ковано злато и фараонът бил с посмъртна маска на лицето си. Картър и помощникът му, д-р Дъглас Дери, професор по анатомия от университета в Кайро, се затруднили сериозно с отварянето на ковчезите. И когато най-накрая изкъртили с лост капака на последния от трите, те установили, че субстанция, подобна на смола, е слепила мумията със саркофага й.
За изваждането й Дери използвал длето, след което била извършена аутопсия с отделяне на главата от тялото и с разполовяване на торса по дължина. Не открили нищо особено. Кожата била твърда и напоена с лепкава смола. Дери не забелязал, че гръдната кост и част от ребрата били отделени преди балсамирането и не могъл да установи причината за смъртта.
Самата гробница на Тутанкамон показвала, че той е умрял внезапно. Тя била много по-скромна от обикновено. Най-вероятно е била строена за високопоставен египтянин, но е била реквизирана спешно за извършването на погребението и балсамирането на фараона в рамките на приетите за целта 70 дни.
Аменхотеп IV бил десети или единадесети фараон от XVIII династия, у Той променил името си на Ехнатон (т. е. „угоден на Атон“) – слънчевия диск, провъзгласен за единен египетски бог. С този култ фараонът искал да замени традиционния политеизъм.
Убийство?
Първите версии за убийство били изложени през 1968 г., когато мумията била изследвана отново с рентгенови апарати. Британският анатом професор Роналд Харисън разтълкувал снимките. Той забелязал необичайна костна деформация в лявата част на черепната кутия. „Рентгенографията показва, че парче кост се е отчупило от черепа – записал той. – Това може да означава, че Тутанкамон е умрял от мозъчен кръвоизлив, причинен от удар с тъп предмет по главата.“
Това все още не било убедително доказателство за убийство. Възможно е длетото на Дери да е откъртило парченце от шийния прешлен по време на първата аутопсия и то да се е забило в черепа. Друго обяснение предполага, че набързо извършеното балсамиране на Тутанкамон не е било направено прецизно, по каноните от времето на XVIII династия, и това би могло да е причина за отчупването на костта.
През 1996 г. американският египтолог Боб Брайър предоставил рентгеновите снимки на д-р Джералд Ървин, травматолог от университета в Лонг Айлънд. Той забелязал „тъмна сянка“ върху тях и предположил, че става дума за кръвен съсирек, вероятно причинен от удар по главата. Дали това доказателство потвърждавало убийството на фараона? Трудно може да се твърди със сигурност. Разположението на сянката показвало нараняване в долната част на тила – място, добре защитено от шийните мускули и не особено подходящо за хладнокръвно убийство.
Кой е желаел смъртта на фараона? Анхесенамон е имала най-лесен достъп до него, но всички древни изображения показват съпрузите като любяща двойка. Двете мумии на новородени в гробницата на Тутанкамон свидетелстват за усилията на двамата да се сдобият с наследници. Великият везир Ейе имал най-голям интерес да се отърве от младия фараон. Независимо че не е бил негов кръвен роднина, той го наследил на трона и взел за съпруга вдовицата му. Боб Брайър предполага, че Ейе е бил в състояние да организира убийството, защото точно той е контролирал достъпа до Тутанкамон.
Когато младият владетел пораснал и започнал да взема решенията си самостоятелно, влиянието на съветника е намаляло. Няма как той да не е осъзнавал, че този път жа- дуваният трон му се изплъзва. Ако съпругата на фараона родяла син и наследник, надеждите на Ейе за престола ставали неосъществими.
Другият заподозрян е Хоремхеб, главнокомандващ египетската армия и един от най-близките съветници на фараона. Човек без благороднически произход, но изпълнен с амбиции, той бил единственият придворен, който не оставил никакъв предмет за спомен в гробницата, което било проява на изключително неуважение. Самият Хоремхеб заел трона само четири години след смъртта на младия фараон и веднага заповядал да се заличат всички писмени свидетелства за Тутанкамон из цялата страна и навсякъде името му да бъде заменено с неговото. Според една доста правдоподобна теория възможно е Ейе и Хоремхеб съвместно да са замислили и извършили убийството на владетеля.
Архиологът Хауърд Картър трябвало да почисти с четка остатъците от плащаницата, на които се натъкнал във втория от трите саркофага, за да може да бъде направена аутопсия на тялото на Тутанкамон.
Противоречиви данни
С фактите, с които разполагат, историците не са в състояние да заключат, че Тутанкамон е бил убит. Според друга версия по въпроса на оригиналната рентгенова снимка, която Дери направил на мумията, се вижда вродена гръбначна деформация (сколиоза), а намерените в гробницата 130 бастуна подкрепят хипотезата. Ако младежът е страдал от недъг, ранната му смърт е лесно обяснима, загцото при тези обстоятелства древната медицина не е можела да го опази от чума или друга инфекция например.
На някои изображения обаче Тутанкамон изглежда в цветущо здраве, излязъл на лов в колесница с галопиращи коне и поводи, увити около кръста, за да може да мята копието с освободените си ръце. Това опровергава версията за неговия гръбначен проблем, но пък ражда нова. Той може и да е претърпял злополука, докато се е носел с колесницата си, което да е наложило отстраняването на счупените ребра и гръдната кост при балсамирането му. Предположението обяснява лошото състояние на тленните останки.
Голямото количество смола в саркофага подкрепя подобна теория. Ако смъртта е настъпила по време на лов далеч от двореца, вероятно наистина е било необходимо тя да е в изобилие, за да се прикрие миризмата на разлагаща се плът. Възможно е и владетелят да е паднал случайно от колесницата си, в резултат на което да е загинал под колелата й.
Въпреки че хипотезата за злополука е напълно вероятна, нищо не обяснява страха, обхванал двора след смъртта на Тутанкамон. Писмата, изпращани от вдовицата му Анхесенамон, са изпълнени с мрачни предчувствия и предупреждение, че заплахата идва от един слуга. Дали това би могло да се сметне за поредно доказателство в подкрепа на теорията на Брайър, според която бившият везир Ейе, поставил си за цел да стане следващият фараон посредством брака си с Анхесенамон, е търсеният убиец?
Можем да се досетим за душевното състояние на Анхесенамон от писмото й до владетеля на Хетия, съседна държава и заклет враг на Египет, в което тя го моли да прати в Египет своя син, за да се ожени за нея.
Отчаяните й слова като по чудо са запазени върху глинена плоча.
„Аз никога не ще избера мой слуга за свой съпруг – е написала тя. – Много съм уплашена.“
Египтологьт Боб Брайър от университета в Лонг Айлънд (вдясно) е поредният учен, претендиращ да е разбудил едно от най-старите неразгадани убийства. На пресконференция през януари 1997 г. той обявил, че убиецът на Тутанкамон не бил кой да е, а великият везир и негов най-близък довереник – Ейе.
Доказателството на Брайър се основава на медицинските данни, че Тутанкамон е бил убит с удар в тила, вероятно докато е спял. Ученият и колегата му д-р Джералд Ървин, медицински ръководител на факултета по радиологични технологии в университета в Лонг Айлънд, са уверени, че рентгеновата снимка също показва мозъчен хематом, довел до бавна и мъчителна смърт в резултат от нараняване.
Подозренията на Брайър паднали върху Ейе заради мотива и възможността, с които разполагал. Известно е, че Ейе е приемник на Тутанкамон и че се е оженил за вдовицата му, Анхесенамон. Тъй като фараонът не бил оставил законен наследник, според Брайър, Ейе е поставил съпругата му пред свършен факт.
Тази публикация достига до вас със съдействието на Бойка Денева
Сувенири пазят ключа към тайната за ранната смърт на Наполеон
Наполеон доминирал в европейската история цяло десетилетие. През последните си дни като заточеник на остров Света Елена той така и не успял да избегне смъртта, защото човек от близкото му обкръжение организирал убийството му. Вече се знае кой и как го е погубил.
По време на заточението си на остров Света Елена Наполеон не е допускал, че в неговото обкръжение има убиец.
Наполеон Бонапарт издъхнал в 17.49 ч на 5 май 1821 г. на остров Света Елена в Южния Атлантик. След аутопсията му лекарите обявили, че причина за смъртта било „заболяване, водещо до рак“. Той бил с разклатено здраве и през последните месеци състоянието му непрекъснато се влошавало. Лекарите и слугите описвали над 30 симптома, проявяващи се в различни комбинации и по различно време: прекомерно напълняване, изчезване на окосмяването по тялото, отоци по краката, болки в черния дроб и стомаха, опадане на зъбите, кървящи венци, чувство на слабост в краката, намален слух, влошено зрение и постоянна жажда.
Десет седмици преди да умре Наполеон, италианският му лекар Франческо Антомарки пише: „Състоянието на императора, който се чувстваше доста добре на 21 февруари, внезапно се влоши. Суха кашлица. Повръщане. Чувство на парене в червата. Обща тревожност. Безпокойство. Парене, придружено от мъчителна жажда.“ На следващия ден положението е още по-зле: „Кашлицата стана още по-остра и болезненото гадене не спря до седем часа сутринта.“
Отчаяни, лекарите се опитвали да прочистят организма на пациента с помощта на слабителни и предизвикващи повръщане средства. След свръхдоза от слабителното каломел вечерта на 3 май той получил пълна парализа на мускулите и изпаднал в безсъзнание. По мнение на човек от обкръжението му, генерал Гратиен Бертран: „Той не можеше дори да преглъща.“ Императорът изпаднал в кома и починал два дни по-късно. Погребали го на остров Света Елена, а почти 20 години по-късно тялото му било ексхумирано и препогребано в Дома на инвалидите в Париж.
В дните около смъртта му и повече от 130 години след нея никой не поставил под съмнение медицинската диагноза: според историческите сведения той е починал от рак на стомаха.
И случаят щял да потъне в забрава, ако императорът нямал навика да подарява на слуги и гости кичури от косата си като скъп спомен. Много от тях били съхранявани като ценни семейни реликви. Но едва през 1955 г. някой се сетил за тях. Шведският учен Стен форшувуд тъкмо бил прочел публикуваните дневници на Луи Маршан, слуга на Наполеон, когато открил несъответствия в подробния хронологичен разказ за последните месеци от живота на императора. Ако той бил починал от рак на стомаха, както твърдели историците, защо тогава Маршан не е забелязал никакви симптоми на заболяването? И как така е бил с наднормено тегло, като болестта обикновено предизвиква отслабване?
Ученият бил уверен, че не бърка в преценката си, а списъкът с противоречия, отбелязани при аутопсията: големият брой очевидно несвързани с болестта симптоми, кратките периоди на подобрение и последващото влошаване на състоянието, наднорменото тегло, подутият черен дроб – всичко насочвало към съвсем различна от официалната диагноза. Ако тя се окажела вярна, щяла да пренапише историята – дотолкова драматична и обвързана с политиката била, че Форшувуд съзнавал абсурдността да бъде приета без категорични доказателства.
Цели 20 години ученият изследвал съхранени кичури от косата от Наполеон във Франция, Швейцария, Англия, Русия и Австрия, като му се налагало да убеждава всеки собственик да му предостави материал за проучванията. Анализирани били общо 140 проби, първоначално от д-р Хамилтьн Смит в катедрата по съдебна медицина на университета в Глазгоу, а впоследствие в Института за изследване на атомната енергия в Харуел – Англия. Резултатите не изненадали форшувуд. Образците принадлежали на един и същи човек, който бил погълнал голямо количество арсен. Била разгледана и хипотезата за случайно отравяне – например до фаталния изход да се е стигнало заради вероятността брилянтинът, използван от Наполеон, да е съдържал арсен, или да е вдишвал арсенови пари от зелената боя на тапетите в стаята си. Но образецът от коса, взет след смъртта му, разсеял всякакви съмнения.
Ключ към тайната
След смъртта на Наполеон през 1821 г. главата му била избръсната, а неговият слуга Луи Маршан прибрал снопче коса в един плик и го отнесъл във Франция. Кичурът, дълъг около 8 см, разказва за последните шест месеца от живота на императора. Количеството арсен, постъпило в организма в определен момент, може да се установи чрез изследване на химическия състав на различни космени участъци от корена до върха.
Извод на криминалистите
Съдебномедицинските тестове показват как се променя концентрацията на арсен в косата (и в кръвта) в течение на месеци. Ако е известна датата, на която е взет образецът, специалистът може да възстанови цялата дължина на косъма и да изчисли с точност почти до ден кога арсенът е попаднал в организма. Ако концентрациите се различават значително, отравянето от външен източник като тапети или брилянтин е изключено. Системният прием на отровата би довел до постоянни нива на абсорбирате и е малко вероятно да пострада само един човек.
Маршан грижливо съхранил в плик кичур от косата на Наполеон, отрязан точно след смъртта му. Косъм с дължина около 8 см, запазен от наследниците на слугата, се превърнал в неопровержимо доказателство за последните шест месеца от живота на императора. Колебанията в нивата на арсена били не просто съществени, а направо поразителни. По времето, когато средната концентрация на арсен сред населението била 0,08 части на милион, данните за Наполеон показвали между 2,8 и 51,2. И в някои моменти арсенът надвишавал над 600 пъти допустимата норма.
Ексхумацията на Наполеон
На 15 октомври 1840 г., 19 години след погребението, ковчегът на Наполеон бил отворен пред официални лица и бивши приближени. После тленните останки били пренесени от остров Света Елена във франция за препо- гребване с държавни почести. Капакът на ковчега бил вдигнат за две минути и се говори, че хората ахнали при вида на трупа. Въпреки че не било балсамирано, тялото било като на жив човек. Вярно е, че то било поставено в четири ковчега – два от дърво, един от олово и един от калай. Обяснението за това, че било непокътнато, било друго: арсенът, който убил императора, забавил и процеса на разложение.
Работейки вече с Уейдър, председател на Международното Наполео- ново общество със седалище в Монреал, форшувуд подредил хронологично записаните от Маршан и лекарите симптоми, после ги сравнил с анализа по дни на концентрацията на арсен в косата на Наполеон. Съответствието било удивително. С повишаването на количеството на отровата и симптомите се задълбочавали. По-ранните образци показали същото. Бавното отравяне е било извършвано на периоди по време на изгнанието му.
Но не арсенът причинил смъртта на императора, а лекарствата за облекчаване на симптомите. В месеца преди да умре той пиел лимонада с добавен в нея винен камък, с който се целяло предизвикване на повръщане. Днес виненият камък е известен като калиева сол на винената киселина. Тя е силно токсична и разяжда лигавицата на стомаха. Освен това, вместо да стимулира, всъщност потиска рефлекса за повръщане, като по този начин има обратен ефект и лишава стомаха от естествената му способност да изхвърля отровите.
Приблизително по същото време са давали на Наполеон и питие с вкус на портокал, комбинирано със слабителното средство каломел. Това вероятно го е довършило. Една от съставките на напитката е масло от горчиви бадеми – източник на циановодородна киселина. Каломелът съдържа живачен хлорид. В стомаха той се свързва с киселината от напитката и така се образува живачен цианид. Ако не се изхвърли от организма чрез повръщане, съединението уврежда стомашната лигавица и впоследствие причинява парализа на мускулите – точна картина на състоянието, наблюдавано непосредствено преди смъртта на Наполеон.
Няколко години след смъртта на Наполеон художникът Карл фон Щойбен нарисувал императора на смъртното му легло. Покойникът е изобразен, заобиколен от множество опечалени. Сред тях е и граф Шарл-Тристан де Монтолон (в кръга), главният заподозрян за неговото убийство.
Бавна смърт
От гледната точка на отровителя бавното убийство с арсен било най-добрият начин за отстраняване на императора. При внезапна негова смърт истината можела да излезе наяве и да разпали републиканските страсти във Франция, а бъдещето на Бурбоните, върнали си трона през 1816 г., щяло да бъде изложено на риск от нова революция. Много по-безопасно било постепенното отравяне, за да може влошаването на състоянието да наподобява хронично заболяване.
Луи Маршан бил доверен слуга на Наполеон. Подробният му разказ за хранителните навици на императора по време на заточението, публикуван едва през 1952 г., има съществен принос в разкриването на историческата истина.
Кой е виновен
Събраните от Форшувуд доказателства били достатъчни за специалистите. През 1995 г. Министерството на правосъдието на САЩ обявило, че резултатите от изследванията на косата „говорят за отравяне с арсен“, а Скотланд Ярд изказали същото твърдение.
Но години наред френските историци отказвали да приемат доказателствата от съдебномедицински изследвания, проведени в други страни. През 2001 г. Уейдър можел вече да разкрие, че образците от косата на Наполеон са били изследвани и от д-р Паскал Кинц в катедрата по токсикология на университета „Луи Пастьор“ в Страсбург. Заключението на Кинц не оставяло място за съмнение: „Имало е излагане на високи дози, подчертавам, на много високи дози арсен.“
Но кой бил отговорен за убийството? Само двама души за целия период на заточението му имали достъп до храната и напитките на Наполеон: неговият слуга Маршан и придворният му, граф Шарл Тристан де Монтолон. Безспорната преданост на първия и липсата на мотив го изключвали от заподозрените. А Монтолон имал свои сметки за разчистване – веднъж императорът го бил лишил от дипломатически пост заради сключения от благородника неравностоен брак. Изглежда, че на Света Елена съпругата му станала метреса на Наполеон. Монтолон бил отявлен роялист, в отлични отношения с крал Луи XVIII и с брат му, граф Д’Артоа, бъдещия Шарл X. В миналото графът вече се бил опитвал да убие императора, организирайки атентат през 1800 г. Д’Артоа спасил Монтолон от наказание, след като последният присвоил пари, предназначени за армията. Възможно е да му е намекнал за връщане на услугата, затова Монтолон, по настояване на роялистите, доброволно решил да последва Наполеон на остров Света Елена. Той търпял ужасното положение на изгнаник и унижението на рогоносец само за да постигне целта си: смъртта на императора.
Но как е действал? Той е имал достъп до личните запаси от вино на Наполеон. Арсенът няма мирис и вкус, следователно императорът не е усетил нищо. През октомври 2002 г. неговият потомък Франсоа де Канде-Монтолон писал на Уейдър, за да признае вината на своя роднина.
Наполеон веднъж отбелязал, че „от величието до абсурда има само една крачка“. Смъртта му, ако не е била всъщност абсурдна, представлявала жалък край на живот, изпълнен с величие, слава и епохални дела. А границата между величието и абсурда понякога е тънка колкото човешки косъм.
Тази бронзова отливка е точно копие на лицето на императора след смъртта му в резултат от действието на отровата и некомпетентността на лекувалите го лекари.
Тази публикация достига до вас със съдействието на Бойка Денева
Розата е емблема на Карлово и първото упоменаване, че карловци отглеждат манифактурно рози е дадено през 1818 г. от поп Костадин в неговия „Наръчник на Пловдивската епархия или нейно описание”.
Розовата долина в България се простира от р. Стряма до р. Тунджа и е около 130 км. на дължина и към 15 км. широчина. Почвата в Розовата долина не е по-различна от тази в други местности на страната, но климата в долината е уникален. Заградена от планински вериги Розовата долина отглежда розата до 400 м. надморско равнище и при песъчлива почва. Най-голямата опасност за карловската роза е в края на април да не настъпи мраз.
Старите карловци наричат дестилационната сграда „гюлапханата”, тя е като барака, 4-5 м. широка и висока, закрита с керемиди, а дължината е в зависимост от казаните, които са между 5 и 30. Розовият цвят трябва да започне да се обработва най-късно 3-4 часа след брането. Известно време могат да се съхраняват в специално хладилно помещение.
Първата розова фабрика в Карлово е построена от французин през 1902 г. Две години по-късно пак от французин в близкото до града село Столетово (Карасарлий) е построена втора фабрика. През 1905 г. е построена трета модерна фабрика в карловското село Кърнаре от бр. Бацурови. Тази фабрика е най-голяма, вложени са 150 000 лв. за машини, 50 000 лв. за здания и 12 000 лв. за водопровод.
По това време в Казанлък има само няколко малки дестилационни.
Към 1912 г. с рози в царство България са засети повече от 5 000 декара в около 150 селища. Продукцията е над 10 млн. кг. цвят, от които само карловските фабрики преработват милион и половина кг. рози. Един килограм чисто розово масло е струвало на производителя 700 лв., а средната цена на един мускал е била 3,5 лв., т.е. печалбата за него е била около 95 лв. на килограм.
За розовата индустрия годишно са се изразходвали 150 хил. куб. м. дърва, докато модерните карловски фабрики са изхабили само 2 хил. куб. м. дърва. Старите казани за същото биха изразходвали 7 хил. куб. м. дърва.
Годишно розовото масло произвеждано в царство България към 1912 г. е 4 000 кг., като това струвало около 5 млн. лв. Основният износ бил за Франция, Англия и САЩ. Турция купувала от нас розова вода за около 50 000 лв. За вътрешния пазар се продавало най-много 5-6 кг. розово масло.
В своята брошура „Нашата розова индустрия” П. Тишков пише през 1911 г.: „Колкото и да е капризна розата и да е изложена на атмосферните влияния, тя е по-доходна от зърнестите произведения; напр. от един хектар земя посята с рози, се получава средно 2 000 кг. цвят, по 30 ст. на кг. = 600 лв., когато ако е засят със зърнести произведения най-много може да се получи 100 лв. Следователно розовата индустрия е важна за нашето отечество и тя ще се развие още повече и ще стане причина за полагане основа на добиване и на други етерични масла…”
Изп. литература: П. Тишков. Нашата розова индустрия, София – печатница П. Глушков – 1912.
