Автор: Марио Мишев

Стефан Стамболов. Велика личност, за която и до днес няма единно мнение. От една страна същински водач на нацията и политик, защитаващ единствено държавните интереси, а от друга – диктатор и тиранин, държал властта чрез терор. С тези две лица Стамболов е представен и от съвременниците си.

И все пак днес, във време на политическа, културна и икономическа криза мнозина биха си спомнили думите на К.Кнауер: „Много от тези, които го мразеха, ако турят ръка на сърцето си ще кажат – тежко ни, че го няма между нас!”.

В следващите редове ще ви представим неподправени спомените на съвременниците на Стефан Стамболов. Спомени, разказващи за бурния и противоречив живот на големия държавник, както и за трагичната му смърт. Правим го съвсем обективно, така както хората си спомнят за него.

Стефан Стамболов през погледа на П. Р. Славейков:

„Новата наша история, както и старата, е сиромашка от имена. Между малкото имена, които са блеснали от десетина години насам, е и името на Стамболова. За тая личност аз искам да кажа няколко думи, тъй като в устата на всички българи е днес това име, едни го въздигат в небесата, а други го обсипват с хули, укори и ругания, всякой наспоред разположението си към него…..

Той се възхвалява като патриот, държавен мъж и вещ политик от тия, на които всичкий патриотизъм е как да се докопат до топло място и как да го спазят с всякакви подлости…

Тези, които го хулят, хулят го и корят, защото им отнел мястото, изтикал ги е от позициите им и не им дава надежда да могат скоро да се възвърнат на местата им.

За неговия патриотизъм по въстанията аз няма да говоря, ще кажа само това което и бай Захария не ще отрече, че като патриот е бил и е много по – долу от патриарха на българските патриоти Раковски.“

Никола Обретенов разказва следната случка:

„Една нощ майка ми чула, че в съседната стая, гдето спеше Стамболов, се говори на високо, като да има и други хора при него. Тя се уплашила да не би властта да е нападнала къщата и да е уловила госта. Но когато турила окото си на ключевата дупка, останала изумена: видяла госта да тича гол из стаята, да вика и да маха с ръце, макар да нямало никой при него. Веднага дойде при мен и ме извика: „Кольо! Я стани да видиш туй момче, то май полудя!

На сутринта, като закусвахме, Стамболов ми разказа, че съчинявал едно стихотворение, което и декламирал, та може би и аз да съм го чул.. Голям смях падна, като му разказах какво бе помислила баба Тонка за него и колко се бе уплашила през нощта.“

Екатерина Каролева пише:

„(….) от дяда Григория се научих, че в Русе е станал бунт под водителството на Атанас Узунова, защитника на Видин през 1885г. и че всички бунтовници са изловени и затворени, и че между тях е Олимпи Панов! Стамболов вярвал, че арестуваните в София са във връзка с русенските метежници. (…) Получих известието за екзекуцията на 9-те души в Русе. Аз дълго отказвах да повярвам, че българска ръка е могла да прониже Олимпи Панов, Атанас Узунова, героите на неотклошената победоностна война. Олимпи Панов убит с присъда, потвърдена от Стамболова, първия приятел на Панов!!!! Аз турях отпреде си портрета, на който Никифоров, Панов и Стамболов бяха снети, и дълго се взирах в лицата им да намеря предизвестие на пъкленото дело. Стамболов и Р.Петров бяха за мене изчадия.“

Султана Петрова разказва:

„Бележити времена бяха ония, затова България можа да съществува, да расте и крепне въпреки волята и желанието на руските политици. Затова тя можа да роди славни синове като Стамболова, Петкова и цяла плеяда от безкористни, предани деца, които живееха само за нея, за славата й, за величието й, а днес.. по – добре е да не мисля, да не пиша, да не говоря за настоящето.“

Велчо Велчев оценява управлението на Стамболов:

„Стамболов поддържаше през всичкото време на своето диктаторско управление, че целта му била да извади страната от безкняжието, в което хвърли я детронирането на Батенберга, и с това да възвърне реда и спокойствието в нея.

С припознаването на княз Фердинанда от великите сили и с примиряването на всички български партии с неговата власт тая цел формално се постигна. Наистина тя се постигна с помощта на друга политика, противоположена на Стамболовата – политиката на сближение с Русия, която усвоиха неговите наследници. Без тоя обрат на българската политика надали България щеше да се радва в скоро време на вътрешно спокойствие и външна безопасност. Но за историята ще остане фактът, че избрания от Стамболова княз се аложи биде признат за законен владетел на България.

Стамболовото дело обаче ще бъде съдено не само с оглед на тоя факт./ То ще бъде съдено и с оглед на последствията му, които още не са напълно налице. Най – напред има да се види доколко беще щастливо за България довеждането и закрепването на княз Фердинанд. По тоя въпрос Стамболов побърза да изрече сам своята присъда, когато в своето завещание след падането си от власт каза, че българският народ ще му прости всички друго грехове, но не и греха, дето е довел в България княз Фердинанд.“

Макар да не е съвременник, ето какво пише й големия историк професор Андрей Пантев:

„Той е един от малкото български дейци, които пренасят опита от възрожденската епоха – революционен и книжовен, в условията на новата българска държавност. Затова можем да кажем, че Стамболов е противоречив дотолкова, доколкото е противоречива и българската политическа и културна история преди и след Освобождението. Той беше пренебрегван заради неудобството, че се е опьлчил срещу Русия, заради неудобството, че е държавен строител с диктаторски методи.“

Иван Салабашев си спомня:

„И когато Стамболовото тело беше вече отдавна в черната земя, злобата на неприятелите му не беше още отслабнала. През следващата зима те унищожиха с динамит оградата на гроба му.

Веднъж Стамболов и аз, когато бяхме още на власт, говорихме помежду си… стана дума за някои велики мъже от разни държави и разни времена, които народът им ги е ненавиждал през живота им, а след смъртта им е въздигал паметници. По едно време Стамболов се позамисли малко и след това каза, че той е твърдо убеден, че неговото дело ще бъде един ден добре разбрано и оценено единодушно от целия български народ.“

Кой всъщност е Стамболов?

Стефан Стамболов е революционер и политик, един от строителите на съвременна България. Приносът и ролята му в историята го нареждат сред най-значимите личности, оставили своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Неговият образ е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.

Роден като роб, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност в българската история. Воден винаги от своите най-висши добродетели, подплатени от усърден труд и постоянство, той се превръща в една от най-ярките фигури на XIX век, чийто политически ранг никой не успява да постигне. Фаталните и рисковани ходове, макар предприемани добросъвестно, се оказват непоправими грешки, които заплашват цялостта на българския народ и излагат на риск сигурността на страната.

Източник: bulgarianhistory.org

[sam_block id=”3″]

Автор: Илиян Могиларски, лингвист

Траките и тракийските съкровища
Християнската природа на човечеството и първичният език на сътворението

Траките са може би най-известни със своите съкровища. Наистина, траките са много богати – както в материално, така и в духовно отношение. Източникът на тяхното богатство е тяхното познание – и по-точно познаването на Бога и Божието Слово с Неговото изначално име: Исус Христос. И именно това – Божието Слово – е тяхното най-голямо съкровище и тяхната най-голяма сила; с това съкровище е свързано най-голямото им благословение (когато са били верни на Бога), но и най-голямото им проклятие (когато са отстъпвали от Него и са се покварявали). Защото Божието Слово е сътворило и сътворява всичко, Божието Слово управлява всичко.

Траките познават езика на Бога, даден на човека при неговото сътворение. Първите хора са общували с Бога на Неговия език, разбиран от Божиите сили – ангелите. Първите хора са можели не само да говорят, но и да пишат. Те са оставили писания, които никой не може да разбере освен този, който познава първичния човешки език, произхождащ от езика на Бога. Този език не е като съвременните езици, той не е дори като много от древните езици. Този език представлява единство между значение и произношение, между мислене и възприятие, между дух и материя. Това единство е било загубено (за щастие, не безвъзвратно), когато Бог е лишил човеците (или повечето от тях) от Своя език и силата на Своя език, след като хората (в мнозинството си) са се извратили и са отстъпили от божествения порядък. На този език (и при характерното за него състояние на мислене и съществуване) няма нищо невъзможно.

Тракийските съкровища са думи от злато. Този, който познава първичния език, може да ги чете.Това е първата човешка писменост и тя е триизмерна. По-късно хората започват да пишат двуизмерно и така се раждат йероглифите, които са пиктографска (образна) писменост.
Родината на йероглифите е Тракия, откъдето те са пренесени в Египет, когато тракийски династии установяват свое царство в делтата на Нил и основават Древноегипетската цивилизация. В хода на историята човешкият език преминава през различни трансформации и сега повечето езици – или по-точно повечето писмености – са линейни и фонетични, за разлика от цикличните и пиктографски писмености.

(Неслучайно децата първоначално започват да рисуват, а чак по-късно се научават да пишат на съвременните линейни езици – защото образите са първичната и вселенска човешка писменост; дори в днешно време ние използваме образи като вид вселенски език – пътни знаци, числа, различни символи във всевъзможниобласти на човешкия живот.)
Древните писания, особено тези на йероглифната писменост, показват, че първите хора са познавали Исус и са Го почитали като Бог точно с това име. Исус – Божието Слово – е бил известен в Древен Египет като Озирис, което означава „Всемогъщият Исус“. Йероглифите, с които се изписва името Озирис, са тези за „трон“ и „око“ и те се произнасят съответно „усар“ (или „ус“) и „ис“. Първичната етимология на името Исус идва точно от тези думи – „ис“ и „ус“, т.е. „Исус“, което на йероглифния език означава „Всевиждащ и Всемогъщ“.

Исус е бил известен в Древен Египет и с името Ре, или Ра, което означава „Слънце“, а също „Реч“, „Слово“. Като идеограм (знак, обозначаващ идея или образ) това име се изписва с йероглифите за „ръка“, „уста“, „слънце“, „един“ и „Бог“, а като фонетична стойност тези йероглифи, взети заедно, се произнасят

„Хрису“, което е идентично с Христос.

Исус Христос е бил познат и почитан като Бог със същото име хилядолетия преди Своето въплъщение. И в това няма нищо необичайно, защото християнството (или познаването на Исус Христос и почитането Му като Бог и Творец на всичко видимо и невидимо) не е отпреди 2000 години, нито е юдейска секта, а съществува от сътворението на човека.

Според древните писания Едем се е намирал на територията, която сега е залята от водите на Черно море близо до българското крайбрежие – такава е била реалността преди Всемирния потоп, който е разделил световете. Тази територия е била част от земите, известни като Тракия. От тези земи човечеството се е разселило по целия свят и най-напред по тези земи Исус – Божието Слово, Всевиждащият и Всемогъщият – е бил познаван и почитан като Бог.

Тракия е първата човешка цивилизация, произлизаща директно от Едем. В Тракия Исус е бил известен като Дион-Исус, или Дионисус, което означава „Всевиждащият и Всемогъщият, Който дава слънцето и Който е Слънцето“ – Слънцето на душите (макар че в Едем, преди грехопадението на човека, Той е бил Слънцето както във физически, така и в духовен смисъл, защото в началото физическият и духовният свят са представлявали единство и не е имало разлика и разделение между тях – дори в днешно време физическото слънце е символ на Бога).

Исус е бил известен в Тракия и като Туонх-Ре, или Тонг-Ра, което означава„Възкръсналото Слово“, или„Изгряващото Слънце“– име, което е останало запечатано и до днес в съзнанието на траките по тези земи, както свидетелства и химнът на съвременна България, в който това име е ясно заявено в стиха „Слънце Тракия огрява“.

Исус е основателят на човешката цивилизация. Езичеството, политеизмът, анимизмът, пантеизмът и другите форми на „религия“ не предшестват християнството, а са вторични и извратени версии на първичното и истинско богопознание и богопочитане.

Християнството, т.е. познаването и почитането на Бога Слово Исус Христос като Творец на всичко видимо и невидимо, не е просто една от религиите по света.

Християнството е първичният начин на мислене и поведение на човека; то е изначално вложеният в човека мироглед и начин на живот. Християнството е генетично заложеният модел на съществуване на човека. Както казва един от древните мъдреци, „душата на човека по природа е християнка“.

Целта на християнството е трансформацията на човешката природа, така че хората отново да станат като Бога (след като в резултат на грехопадението човекът е изпаднал от своето първично божествено състояние). Това е всъщност целта на религията – думата„религия“ означава „възстановяване на връзката“ между човека и Бога. А това е невъзможно без познаване на езика на Бога, защото Неговият език сътворява в човека ново сърце и нов ум; той трансформира човешката природа. На нашите човешки езици ние можем да познаем Бога само частично; това познание често е доста изкривено и разпокъсано. Това е проблемът и с множеството т.нар. религии и различните разклонения в тях – те представляват частичен и изкривен образ на истинската религия; всяка от тях съдържа определена част от истината, но не цялата истина.

Освен това човешките езици са лицемерни – можеш да говориш едно, да мислиш друго, а да правиш трето. Това е невъзможно на езика на Бога, защото той представлява единство между думи, мисли и дела. На божествения език лъжата е невъзможна. На този език не можеш да лъжеш или да заблуждаваш дори себе си.

Езикът е свързан с ума. Всеки език и неговата употреба оформят специфичен начин на мислене и живот – езикът създава човека; човешкото съществуване е невъзможно без или извън езика. Ние и целият свят сме сътворени от Божието Слово; и Словото е в нас – ние говорим Словото, мислим Словото, усещаме Словото, преживяваме Словото, живеем Словото.

Повечето хора разглеждат езика като средство за общуване. Те смятат, че целта на езика е общуването. Дори много лингвисти определят езика като система от думи или знаци, които хората използват, за да изразяват мисли и чувства помежду си. Но това не е вярно – или поне не е цялата истина. Да, езикът се използва за общуване, но това не е неговото единствено и най-важно предназначение. Основната цел и функция на езика е сътворяването. Езикът е инструмент за сътворяване на реалности. Може би най-точното определение на езика е, че езикът е жива творческа сила.

Едно от най-великите откровения, дадени на човечеството и записани в древните свещени текстове, гласи:

В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.“ Евангелие от Иоан

А Словото е Исус.

Да, Исус е бил познаван и почитан като Бог преди Своето въплъщение, т.е. преди да дойде в човешка плът на този свят, и е бил очакван от тези, които са го познавали, защото Той е Бог и винаги е съществувал, дори извън времето. Исус е бил познаван и почитан като Бог от първите хора със същото това име; Той е познаван и почитан като Бог от сътворението на човека. Неговото име е написано на първичния език в древните светилища на Тракия, в пирамидите на Египет, на папируси, на глинени плочици и на много други места. Името Му е по целия свят. Всъщност чрез Неговото име е сътворен светът.

Бог не е абстрактна енергия или безлична сила. Бог е личност и си има име. Бог е непознаваем без Своето Слово, а Словото е Исус Христос – Божият Син.

Използвана литература:

Ст. Гайд, Тракийското писмо декодирано – I. Институт по трансцендентна наука, София, 2006

Ст. Гайд, Тракийското писмо декодирано – II. Институт по трансцендентна наука, София, 2006

Ст. Гайд, Тракийското писмо декодирано – III. Институт по трансцендентна наука, София, 2007

Ст. Гайд, Тракийското писмо декодирано – IV. Институт по трансцендентна наука, София, 2008

Тракийските послания. Фондация Градът, София, 2005

Тракийските хроники. Фондация Градът, София, 2010

Библия. Издание на Св. Синод на Българската православна църква, София, 2010

The Origin and Development of Language, Owen Barfield: The Evolution of Consciousness, In: S. L. Talbott, The Future Does Not Compute: Transcending the Machines in Our Midst. Sebastopol, CA, O’Reilly and Associates, 1995, at: http://www.natureinstitute.org/about/who/barfield.htm

Apologeticum, at: http://www.tertullian.org/lfc/LFC10-06_apologeticum.htm

Източник: eklekti.com

Автор: Станко Михайлов

Купонната система осигуряваше 240 г хляб дневно, литър олио и 10 яйца на месец

През Втората световна война, започната на 22 юни 1941 г., страната ни потъна в тежка икономическа криза: глад, беднота, купонна система, болести… И то, след като в продължение на повече от десет години по времето на цар Борис III – от 1932 г. до началото на войната, тя завидно благоденстваше и беше първа сред Балканите. Но връхлетелите след нея смъртоносни болести от малария, тифус, скарлатина, туберкулоза, които надминаваха 300 хил. от населението, освен навлизането на хитлерофашистките военни поделения у нас,

започна поголовно покосяване на страната

и на народа. И докато пред военните години България печелеше първите места на международните панаири за селскостопански продукти в Солун, Лайпциг, Одрин и др. с превъзходния си и ненадминати и до днес по вкусовите си качества балкански кашкавал, сирене, масло, освен натурален билков пчелен мед, а не като днешния му фалшификат, освен петмез, вина, плодове, грозде и още какво ли не, след това всичко в държавата ни започна да се срива. Средната работна надница например на зидар беше между 120 и 150 лв., на чираците по 30-40-50 лв., на учителите около 2700-3000 лв. на месец, на специализираните работници във военната фабрика Арсенала 3200-3500 лв. и т.н. А дотогава освен обилната стопанска продукция, развита промишленост, социална защита, просветителски и други културни приоритети и пр., един бял

килограмов кръгъл и вкусен като козунак хляб, наричан “войнишки”, струваше 5 лв.,

яйцата се продаваха две за лев и т.н.

И още един куриозен факт. През гергьовските и великденски празници живи агнета се продаваха по пазарите от селяните по 80-100 до 120 лв. едното, всяко тежащо по 10, 12 и повече килограма. А, когато човек продадеше кожата на табахните (кожарите) за 70-80 лв., цялото агне кажи-речи излизаше без пари. Нека сега всеки да си направи сметка колко хляба е купувал тогава на ден един среден работник или учител, колко яйца и т.н. и да ги съпостави с днешните надници, покупателна способност и пр.

И още няколко примери от днешно време.

До 1990 г. като кинорежисьор първа категория получавах 240 лв. месечна заплата, която после се

покачи на 415 лв. С тази заплата можех да отида със самолет до Бургас за 10 лв. на билет цели 41 пъти. Днес при средната заплата на висшист такъв не може да отиде дотам дори два пъти, а при позорната ми пенсия от 171 лв. дори нито веднъж. Все по това време типовият хляб струваше 15 стотинки. Или можех да закупя около 3000 хляба,

колкото да нахраня цяла казарма.

Днес със същите пари мога да купя само… около 350-400 хляба.

Две стотинки беше трамвайният билет и толкова един вестник. С тогавашната дневна надница, и то най-ниската от 500-600 лв. преди инфлацията през 1989 г., всеки можеше да купи над три
хиляди билети, кажи речи цял тир вестници. Днес същият може да купи само около 400 вестника,

или толкова автобусни или трамвайни билета.

Но нека отново се върнем към годините преди войната и след нея. Малкият ни военно-работнически град Казанлък, където живеех през онези години, с тогавашно население около 21 хиляди души, също не беше пощаден от връхлетялата след войната социална окаяност. Особено тежко се понасяше това от слабоимотни селяни и бедното население. Нашето семейство напр., въпреки добрите доходи на баща ми като строител, също изпитваше недостиг. Защото човек дори и да имаше пари, пазарят беше празен и нищо не можеше да купи. Всичко се продаваше с купони и по определен грамаж – 240 гр. черен хляб на ден на човек, литър олио на месец, 10 яйца, както и дрехи, обувки, дърва, въглища за огрев, газ за осветление и т.н. – също срещу купони за определени месеци или за цяла година. Не стига това, но за да си купи човек ново палто, панталон и пр.

трябваше да даде 15-20 кг. стари вълнени парцали,

едва след което можеше да получи необходимите дрехи.

Но пък по същото онова време селата и крайните бедняшки квартали не бяха електрофицирани, като днес. Нямаше осветление и хората осветяваха домовете си с газени лампи, със свещи и кандила, или пък от огнища със сухи слънчогледови пръчки. А и откъде можеше да намери човек газ за осветителните лампи, когато и тя беше с купони? Майка да купи две яйца за децата си, или да ги боядиса за Великденските празници, когато и те бяха с купони?

Същото беше със сиренето, кашкавала, колбасите, месото, ориза, захарта, дървата, въглищата за огрев и какво ли не още. Така заедно с повсеместния глад, мизерия, болести, отчаяние постепенно се развихри и черната борса, както си наричаше тогава. Или който имаше пари – купуваше от борсаджиите, който нямаше – тракаше зъби от глад.

Припомням тези факти с единственото намерение

днешните читатели да се запознаят с тях. Защото по-младите изобщо не ги знаят, по-старите вече не ги помнят, другите пък отдавна не са сред нас. При все това повечето живущи днес злобно псуват и проклинат всичко от “доброто старо време” на България. Затова нека всеки да си направи сметка какво значи да получаваш само 240 гр. хляб на ден, направен от трици, мухлясъла царевица и какви ли не други примеси от гадости, които дори прасето не би яло. И какво престъпно разточителство правим всички днес на храна, дрехи, вещи, вода, електроенергия, телефони и др. от бита, траспортната комуникация и пр. Защото имаше случаи, когато мелниците смесваха брашното с приметените прахуляци от циментовите подове с цигарени угарки, или размазани хлебарки, космалаци от плъхове, та дори и полепилите се нечистотии от разкъсаните цървули на работниците. А всичко това после отиваше с книжните торби по фурните, а оттам в гладните стомаси на хората. Поисках да поясня чрез упоменатите случаи, че всички тези данни нося в съзнанието си още от детството. Затова, ако някъде не съм бил достоверен, моля да бъда извинен. Защото по-важното в случая бе да припомня тези факти и всеки днешен читател не само да узнае какво е било социалното минало на българите, но и да ги съпостави с днешното.

Източник: nabore.bg

През 20 – те години на ХХ в. българското общество преживява дълбока социална криза. Двете войни напълно унищожават всякакви морални ценности, а населението е обезкървено. Именно в едно такова време твори видният български поет Гео Милев – време на противоречия, на дълбока човешка драма и криза на духа. И именно чрез експресивното си творчество авторът заявява своите обществени и духовни позиции. През живота си се занимава активно с публицистика в духа на модернистичните течения в българската следвоенна литература. Следи отблизо социалната действителност, в която живее, и отражението ѝ върху обществото. В произведенията си Гео Милев смело прокламира естетическите си възгледи и модерните идеи за човека и неговата трагичност.

Гео Милев е роден на 15 януари 1895г. в Радне махле – днешен град Раднево. Баща му е учителят и журналист Мильо Касабов. Когато Гео Милев е на 2 години със семейството му се преместват в Стара Загора. Там баща му отваря книжарница и основава издателство. Същата година Гео Милев се записва в старозагорската гимназия и учи там до 1911г. През това време той се занимава активно с издаване на ръкописни вестници, съставя сборници, които дори сам илюстрира. Пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения. Превежда от руски език стихотворения на видни автори като Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Алексей Колцов, Афанасий Фет и други.
След като завършва старозагорската гимназия през 1911г., Гео Милев се премества в София, където записва в софийски университет „Св. Климент Охридски“. Специалността е романска филология. Учи я само една година, до 1912, след което се премества в Лайпциг, където се установява за две години до 1914г. Там слуша лекции по философия и пише дисертация върху поезията на Ридхад Демел – най – видният представител на немския литературен символизъм. По време на своя престой там, през 1913г. Гео Милев продължава своята публицистична дейност – започва да сътрудничи на в. “Листопад”. Във вестника се появяват и първите му публикации – „Литературно – художествени писма от Германия“. Превежда френски и немски поети, пише и стихове.

През юли 1914г., след началото на Първата световна война, Гео Милев заминава за Лондон. Там се запознава с емигриралия белгийски  поет Емил Верхарен. След като се връща обратно в Германия обаче, българинът е заподозрян, че е английски шпионин и е арестуван в Хамбург от германската полиция. Поради липсата на доказателства обвинението е свалено и малко по – късно е освободен от затвора. Гео Милев се връща обратно в Лайпциг, но скоро обстоятелствата го притискат и през 1915г. се връща в България.

Каквито и да са условията на работа обаче, желанието и страстта за публицистика в душата на Гео Милев не стихват и той не спира да пише и твори. На родна земя авторът печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове за Стефан Маларме, Ридхард Демел, Пол Верлен, Емил Верхран и Фридирих Нищше. Освен, че съдържат преведени от Гео Милев техни стихове, всеки от листовете е посветен на няколко от младите поети – символисти от онова време. Сред тях се открояват Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. Успоредно с това се грижи и поддържа работата около книжарницата на баща си, който е мобилизиран на фронта на Първата световна война. През зимата на 1915 – 1916г. Гео Милев и Никола Икономов организират театрална трупа, която изнася няколко представления в местното читалище.

Обстоятелствата обаче рязко прекъсват дейността на Гео Милев – той е мобилизиран и изпратен в Школата за запасни офицери в Княжево. Оттам е изпратен като старши подофицер в 34 – ти троянски полк, който е на позиция при местността Дойран. С пристигането си там е назначен за командир на разузнавателния апарат в града. На 29 – ти април 1917 г. неговият пост е открит от англичаните и е подложен на артилерийски огън. Милев е тежко ранен в главата и загубва дясното си око.

През февруари 1918г. Гео Милев заминава заедно с бъдещата си съпругата си за Берлин, за да бъде опериран. Лечението му там продължава до март следващата година. Въпреки влошеното здравословно състояние и няколкото операции, през тази една година Гео Милев не спира да се обогатява културно и духовно, да се занимава с това, което най – много го вдъхновява – изкуството. Запознава се отблизо с немското изкуство, посещава множество библиотеки, музеи, изложби, театри. Гео Милев има уникалната възможност да се докосне до чуждата култура в нейната естествена страна и остава очарован. По време на престоя си в Берлин и въз основа на видяното, чутото и прочетеното, Гео Милев се запознава с експресионизма в немския културен живот. Революционният кипеж в Германия, който има възможност да наблюдава, го свързва с немски писатели и художници. Отделно Гео Милев не спира да превежда и печата. В Берлин сътрудничи на експресионистичните списания „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“.

След като приключва лечението си в немската столица, Гео Милев се връща в София. Веднага се захваща с публицистика и започва да издава списание „Везни“. То излиза три години – от 1919г. до 1922г. През този период изданието се оформя като трибуна на символизма и експресионизма в България. Това са години на тежки социални, икономически и политически сътресения в България. Събитията естествено са отразени в публицистиката на Гео Милев, който не пропуска да даде своя коментар. В редакционната бележка, с която открива третата му годишнина, Гео Милев излага своите „активистки“ възгледи:

„Становището ни при всяка критика ще бъде (впрочем така е било до известна степен и досега през I и II годишнина) не само тясно естетично, а същевременно и етично; защото – за нас човекът е преди всичко етически; а най-вече – човекът художник. Няма естетика, която да бъде безусловно естетична. Естетиката е същевременно и етика – по силата на простия факт, че всяко естетично проявление – всяко художествено произведение – всяко изкуство – е проявление преди всичко на човека… Защото ний съществуваме! Затова и в художника ний дирим преди всичко човека – етичния елемент. Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.“
(Милев 1921а)

Успоредно с публицистиката, Гео Милев се занимава и с лично творчество. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ от 1920г. и „Иконите спят“ от 1922г. „Жестокият пръстен“ е първата поетична книга на Гео Милев. Съпроводена е от разногласни отзиви, чийто фокус е нейната „нестройност“ – според критиците пътищата ѝ са „непостоянни, мълниеносни“, образите – „недотворени, недовъобразени“, скрепени в „разнебитения стих и истеричните препинателни знаци“. Стихосбирката – „в пълния смисъл на думата нова“, според Людмил Стоянов – като че внася сред българската критика не „нов трепет“,, а нова тревога с подозренията около нейните модернистичност, претенциозна недообработеност и заимствания от споменатите или не в епиграфите немски автори.

Гео Милев и съпругата му Мила Милева
източник: www.segabg.com

Но именно това е експресионизмът, с който Гео Милев се запознава в Берлин и който донася в България – отличава се със своята разнородност и противоречивост. Изгражда се на философската основа на идеите на Фридрих Ницше за волята на свръх – Аз-а и на Бергсон за интуицията – защото само чрез нея светът би могъл да бъде обхванат в своята цялост. Това е стил, в който се въвежда естетиката на грозното, шокиращо чрез грубата лексика. Словата, с които авторът си служи, са в накъсан ритъм, динамични, лавинообразни, емоционално натоварени. Това е творчество – бунт, стихия. То дори е алогично – провокира, разтърсва. Експресионизмът е третият етап от българския модернизъм, след индивидуализма на кръга „Мисъл“ и символизма. Като стил той им се противопоставя: неговата цел е не да отразява действителността, а да я преобразува. Социално-културната обстановка в България след Първата световна война предразполага за появата му. Непрекъснатите войни от 1912г. довеждат страната до национална катастрофа – инфлация, безработица, социален хаос, икономическа разруха. Действителността се превръща в свят без човешки ценности и духовни опори. Именно тези условия подтикват Гео Милев да се насочи към този стил в творбите си. Темите за социалната и нравствената промяна са на дневен ред – говори се за създаване на един нов свят и разрушаване на стария. Апокалиптичните картини се внушават чрез фрагментност, недоизказаност, чрез психологически асоциации. Експресионизмът е борба със самия себе си и срещу себе си.

През 1923г. авторът преживява ужаса на „септемрвийското въстание“. Начело на бунта застава Българската комунистическа партия – крайни социалисти, които на места действат с борчески ръководители и дейци на Българския земеделски народен съюз. В крайна сметка бутът е удавен в кръв. След потушаването му, част от правителствени войски и чети на ВМРО извършват изстъпления срещу мирното население във въстаналите райони. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Оценките за жертвите са по – скоро качествени и имат манипулативен характер, но съвременните изследвания оценяват броя им на около 5 000 души.

Две години след спирането на в. “Везни”, през януари 1924г. започва да излиза списание „Пламък“. В него Гео Милев печата статии, написани в духа на времето, в което живее. Творбите му са под надслов „Грозни прози“, към тях се включва и поемата „Ад“. В това издание излиза и емблематичната му поема – „Септември“, посветена на събитията от 1923г. Именно заради нея, книжки 7 и 8, в която е публикувана, се конфискуват и забраняват.

В поемата „Септември“ Гео Милев утвърждава човешкия порив за свобода и щастие. Още в увода Гео Милев изразява идейно – емоционалната оценка на историческото събитие. Септемврийското въстание не е дело на авантюристи или капризно хрумване на комунистите, а е социално обусловено и исторически закономерно явление. Поетът, воден от своята представа за истината, е подчертал общо – демократичния характер на въстанието, социалния лик на борците. Те са онези „кални, гладни, измършавели“ от труд народни маси, които повече не могат да търпят бремето на мизерията. В центъра е човекът с неговите воля и достойнство – той е изравнен с Бог, изживял духовен подем и възход. „Септември“ е своеобразен бунт срещу братоубийството в човешката съдба. Погромът му е изразен чрез средствата на натурализма. Народът е като стихия, като „отприщено стадо слепи животни“, което ще помете ужаса на стария свят и ще изгради нов, по – добър. Измеренията на жертвеноста са величествени – свързани са с непоколебимата вяра за постигането на щастие и свобода.

На 14 – ти май 1925г. авторът Гео Милев е арестуван от полицията заради тежките си слова и разобличаването на жестокостта на управниците, потушили въстанието. Осъден е на една година тъмничен затвор, глоба от 20 000лв. и лишаване от граждански и политически права за две години. Гео Милев решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията, след което изчезва безследно.

Останките му са открити през 50 – те години на миналия век в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Къщата, в която е живял Милев в Стара Загора, днес е превърната в музей. През февруари 2013 г. родната къща на поета в гр. Раднево е откупена от Община Раднево, чиято цел е да възстанови този исторически дом и да се отвори като музей. Днес има квартал в София, наречен на неговото име.

Въпреки краткия си живот – едва 30 годишен, Гео Милев оставя трайна следа в историческата и литературна памет на българина. Активната му публицистична дейност съдейства за развитието на модернизма, на българския периодичен печат и като цяло за обогатяването и одухотворяването на съвременния българин. Творческите му наклонности се продължават и от дъщеря му – небезизвестната детска писателка Леда Милева. Оценката на неговата поезия е нееднозначна – от възторжено одобрение до иронично неприемане. Несъмнено обаче ролята на Гео Милев в българското културно пространство е очевидна. Той има ясно съзнание за значимостта на културната си мисия и до колкото му позволяват обстоятелствата я изпълнява с чувство за отговорност в духа на социалистическите му нагласи.

Източник: bulgarianhistory.org